Отново чувам гласа на Спайк: „скучна и безинтересна.“ Сега вече ми е ясно как се е чувствала Елизабет Бенет и намирам нещо много общо между себе си и героинята на Джейн Остин.
— Но мога да ви уверя — добави тя (госпожа Бенет), — че Лизи не губи много от това, че не отговаря на неговия вкус, защото той е изключително неприятен и противен човек, който не заслужава да му се доставя удоволствие. Толкова е надменен и надут, че беше направо непоносим! Само се разхождаше насам-натам, мислейки си, че е велик!…
Честно казано, и аз нямаше да го кажа по-добре. На кого му пука какво мисли Спайк? Излиза, че е надут егоист и аз мога единствено да се радвам, че не ме харесва. Ако ме харесваше, тогава щеше да се влачи след мен през всичкото време. А това щеше да е ужасно.
Поуспокоена се облягам назад и обръщам страницата.
Честно казано, що се отнася до мен, май ми се размина.
Седма глава
Все едно че съм се върнала назад във времето.
— Джейн Остин е живяла тук през последните осем години от живота си и много хора приемат тази къща за литературния й дом.
Екскурзоводката не спира да приказва, докато ни превежда през тухлената къща от седемнайсети век, сега превърната в музей, и макар да се опитвам да се съсредоточа, вниманието ми непрекъснато шари настрани.
Докато оглеждам изискано обзаведените стаи в Чотън Мейнър, пълни със старинни мебели, имам чувството, че двайсет и първи век е много далече. Няма ги шумът, блъсканицата, трескавия забързан живот, когато ти са налага все да наваксваш, защото времето вечно не ти достига. Все едно че някой е изключил звука и всичко е забавило хода си. Попаднала съм в този спокоен мирен свят, когато хората са пишели писма с пера и индийско мастило, когато са четели, седнали във фотьойли с високи облегалки, и след вечеря са свирели на клавесин.
Оставам загледана в клавесина и си представям как седя пред него, изпънала гръб, със стегнат корсет и докосвам леко клавишите от слонова кост. Мога да изсвиря единствено „Пуканки“, въпреки че със срам си признавам, че години наред съм ходила на уроци по пиано, затова май е по-добре да почета. Може би поезия, нещо романтично на латински. Не че мога да чета на латински, но ако живеех тук, щеше да е различно.
Естествено, че всичко щеше да е коренно различно, нали? Нямаше да мога да слушам новия албум на Killers на айпода, нямаше да мога да сърфирам из интернет, нито пък да проверявам в „Гугъл“ поредния мъж, с когото съм се запознала, нито пък да си поръчам да ми донесат индийска храна и да похапвам пикантни скариди, докато гледам първия сезон на „Изгубени“ на DVD…
Добре, не е чак толкова лесно. Опитвам се да си представя какъв ли е светът без Матю Фокс. Само че човек не може да усети липсата на онова, което никога не е имал и да си мисли колко чудесно би било да прекарва вечерите си с някакво стимулиращо ума занимание, вместо да се излежава пред телевизора. Например може да напише писмо на далечна братовчедка или да обсъжда качествата на пиесите на Шекспир, или да бродира.
Добре де, след известно време на всеки ще му писне да бродира. Да си бодеш очите с игла и конец, за да напишеш „От дома по-хубаво няма“, не е кой знае колко приятно, но пък който умее, може да избродира каквото пожелае. Например думите на някоя песен на Coldplay върху калъфка за възглавница или портрета на безумната художничка Фрида Кало върху хавлиена кърпа… Знаете ли… Това трябва да е доста трудна работа. Особено ако сте като мен и хич ви няма в изкуството и не можете да зашиете дори едно копче, без да си убодете пръста, но съм сигурна, че все ще измислите нещо.
В момента не се сещам за друго, защото съм затъпяла от часовата разлика.
— … а пред нас е трапезарията, където тя е прекарвала утрините. Забележете, че вратата скърца. Оставена е така, за да известява обитателите на дома, когато идват гости…
Отново насочвам вниманието си към коментара на екскурзоводката и забелязвам, че тя минава по коридора към стая в предната част на къщата. Всички са се скупчили послушно зад нея и стъпките ми отекват по лъскавото дюшеме. Свеждам поглед и забелязвам, че на места е изтъркано. Господи, направо не е за вярване, че Джейн Остин е живяла в този дом, ходила е по същото това дюшеме. Може дори да е стояла на същото място, на което съм застанала аз, спирала е край някой от многото прозорци, за да се наслаждава на спретнатите лехи в градината и на тихия дъждец. В момента навън е истински порой и вече се стъмва. Май ще има буря.