— … както виждате, на стената са поставени фотокопия от някои от писмата на Джейн, а над камината е портретът й, правен от Касандра…
Дръпвам се от прозореца и тръгвам след групата към хола. Изправям се на пръсти, за да мога да видя какво става отпред. Въпреки че съм сравнително висока, така и не успявам да видя. Вече забелязах, че възрастните дами, минали шейсетте, за нищо на света не заменят високите токчета с удобни обувки от „Хъш Пъпис“. Все още ми е трудно да повярвам, но е точно така. Роуз е с ботуши с високи тънки токчета, направо убиец. Мейв се е докарала с кафяви кожени ботуши винтидж, много подобни на онези, с които беше старлетката Линзи Лохан на корицата на последния „Ел“, дето го разнасяше Стела.
Май единствената от цялата група с удобни ниски обувки съм аз.
Решавам да не се замислям над факта, че жени на възрастта на баба ми са облечени и обути по-модерно от мен. В същото време ми се приисква да бях послушала някои от модните съвети на Стела, вместо да се заливам от смях всеки път, когато тя се появеше на работа в нов тоалет. Надничам над въжето и се опитвам да видя какво сочи госпожица Сотин.
— … до прозореца е оригиналната маса, на която е редактирала „Гордост и предразсъдъци“ и е създала онзи господин Дарси, когото познаваме и обичаме — обяснява тя въодушевено. — Запазено е и пачето перо, с което му е вдъхнала живот на страниците на книгата.
Иха! Оставам загледана за момент в малката дървена маса и се опитвам да осмисля важността й. Просто помисли. Тук е започнала всичко. Направо да не повярваш.
— Невероятно, нали? — прошепна непознат глас зад мен. Трепвам. Журналистът Спайк е застанал до мен. Щом го виждам, си спомням думите му:
Скучна и безинтересна.
Все още ме боли. Ефектът им е същият, както когато ги чух. Отправям му най-смразяващия си поглед. С този поглед обикновено смачквам разни простаци и знам, че действа безотказно. Веднъж го приложих върху себе си пред огледалото в банята и разбрах, че е доста страшничък.
Обръщам се доволна от себе си. Така, Емили Олбрайт, той няма да ти досажда повече.
— И като си помисля, че е написала онова чудовищно писание на ръка с паче перо. Мама му стара, направо не е за вярване. Аз пиша какви ли не статии на лаптопа и ми отнема цяла вечност — подсмива се той.
Ало, тъпако, ти на мен ли ми приказваш? Не разбра ли, че не мога да те трая? Групата обикаля хола, оглежда изложените старинни предмети и слуша за разните подробности, свързани с тях. Дръпвам се настрани и зяпвам решително напред. Няма да го поглеждам. Ама в никакъв случай.
— Представяш ли си какво е да не можеш да изтриеш онова, което си написала.
Много ми се иска да му дръпна шалтера, за да го накарам да млъкне. Ако имаше шалтер, досега да съм те накарала да млъкнеш завинаги.
Какво си се разбесняла, Емили, обажда се тънко гласче.
Бързо се стягам. Не съм се разбесняла. Изобщо не съм се разбесняла. Пет пари не давам какво мисли за мен.
— Ти май си голям фен на Джейн Остин, а? — продължава да досажда той.
Това е. Писна ми.
— Слушай, мой човек, пет пари не давам за теб, за лаптопа ти и за тъпата ти статия — срязвам го аз. — Защо не идеш да досаждаш на друг с въпросите си и не ме оставиш на мира?
Добре, взимам си думите назад. Разбесняла съм се. Освен това го погледнах. Мама му стара.
— Както кажеш. — Той вдига подигравателно ръце. — Кой те е дръпнал за опашката?
Преструва се, че отстъпва назад, все още с вдигнати ръце, разкривил подигравателно лице. Господи, не мога да го трая този, фуча безмълвно аз.
Най-накрая започва да се промушва между жените от групата, стиснал бележник в едната ръка и диктофон в другата. Оставам да гледам след него известно време и забелязвам, че подгъвът на кадифеното му сако е разшит, а дънките му са толкова стари, че задните джобове са протрити и отдолу се виждат боксерките му.
Я! Аз пък си мислех, че англичаните са спретнати и стегнати мъже. В най-лошия случай елегантно размъкнати като Хю Грант. Ама погледнете го този. Направо е като клошар.
Още по-ядосана се обръщам и забелязвам чифт викториански обувки, поставени във витрина.
Готини са, казвам си аз.
Четирийсет минути по-късно все още се влачим из къщата. Досега видяхме хола, трапезарията, където Джейн е писала на малката помощна масичка, бяхме в спалните на горния етаж, за да видим кувертюрата, която е ушила заедно с майка си. Тук няма да чуем за тревожен живот, изпълнен със събития, нямало е коктейли от водка и мартини, нито пък дълги неделни утрини, прекарани в леглото заради нетърпим махмурлук, мисля си аз, докато сравнявам безкрайно различния живот навремето с нашето забързано ежедневие. Едно обаче ни свързва — книгите.