Влизам в една от стаите и виждам библиотека с интересна колекция от книги. Оглеждам кожените книги със златни надписи и прочитам заглавията. Също като мен Джейн очевидно е обичала да чете, мисля си доволно аз и усещам, че това е много силна връзка.
Тя е умряла самотна, нашепва гласчето в главата ми.
Добре де, стига приказки.
Обръщам гръб на библиотеката и оглеждам останалите от групата. Вниманието им е насочено към разни брошури и листовки. Мейв се е навела към витрина, на която са изложени сребърните прибори на семейството, докато Роуз оглежда бижута и брошки и си вее с „Разум и чувства“.
Потискам прозявка. Боже, тази разлика във времето направо ме убива. С удоволствие бих подремнала.
— А сега минаваме в стаята на адмирала. Тук са изложени спомени от двамата й братя, Франсис и Чарлс, служили във флота. И двамата са направили забележителна кариера в Кралския флот…
Това не ми е особено интересно. Поглеждам си часовника. Музеят ще затвори всеки момент, така че мога и да пропусна тази част. Дали да не пообиколя малко. Ще изляза да глътна малко свеж въздух, за да се събудя. Поглеждам през прозореца. Продължава да вали, но май видях чадъри до входната врата.
Изоставам, когато госпожица Сотин повежда останалите от групата навън, и се оглеждам, за да се уверя, че никой не ме е забелязал. След това се измъквам тихичко от стаята.
Тръгвам по тесния коридор и слизам на долния етаж към изхода. Сигурна съм, че дойдохме оттук, но пък едва ли има друг на този свят, който да се ориентира така зле. Завивам, тръгвам по един коридор, после по друг. Странно. Тази къща изобщо не е голяма, дори ми се стори малка, но аз успях да се изгубя. Не е насам, разбирам аз, след като зървам магазина за подаръци, и тръгвам обратно.
Отново завивам. Една от вратите пред мен тъкмо се затваря. Това трябва да е. Отварям, влизам и се озовавам в трапезарията. Тук бях преди малко. По дяволите, тръгнала съм в грешната посока. Потискам нова прозявка и влизам. Тук е приятно и тихо. Дали да не поседна за малко? Тъкмо ще си затворя очите за някоя и друга минута.
Усещам как умората, предизвикана от часовата разлика, ме притиска и замаяно оглеждам стаята. Има един дървен стол, но нали на него е седяла Джейн Остин да пише романите си и той е ограден, за да не го пипат посетителите. Там не мога да седна. Не знам дали е от онова време, но със сигурност изглежда много стар. Все едно е на двеста години, може дори повече.
Само че аз съм направо скапана.
Поглеждам го отново. Не съм от хората, които нарушават правилата, но тук и без това няма никой, при това аз ще поседна само за няколко минутки. Нищо лошо, много ще внимавам…
Прескачам ограждението и се отпускам на дървения стол с огромно облекчение. Така вече е по-добре. Облягам се и отпускам глава назад. Чувам думите на госпожица Стийн: До прозореца е оригиналната маса, на която е редактирала „Гордост и предразсъдъци“ и е създала онзи господин Дарси, когото познаваме и обичаме. Запазено е и пачето перо, с което му е вдъхнала живот на страниците на книгата.
Поглеждам малката полирана маса. В единия край се вижда мастилница, на която е подпряно перото. Не бива да го пипам. В никакъв случай не можеш да пипаш изложените предмети, навсякъде има табели, които ти напомнят да не го правиш. Накрая наистина ще си навлека неприятности.
Истината е, че няма нищо по-неприятно от знак, който ти напомня да не пипаш. Тогава ти се приисква неудържимо да пипнеш, нали?
Посягам към перото. Дори да съм очаквала да се случи нещо неестествено, оставам разочарована и в първия момент просто го задържам между пръстите си. Сигурно е репродукция, но дори да е така, оставам очарована от мисълта, че Джейн Остин е написала с него цяла книга. Представяте ли си? Цяла една огромна книга!
Поглеждам мастилницата и ми хрумва идея. Това е напълно нетипично за мен. Неестествено е дори да си го помисля, но в момента решавам, че ще бъде суперготино да напиша нещо с перото. Каквото и да е. Дори да е само името ми. Защо не.
Естествено, че ще го направя.
Махам капачката, топвам върха и започвам да пиша „Емили“ на празната страница на брошурата. След това добавям „и господин Дарси“. Усмихвам се глупаво. Погледнете ме само. Все едно отново съм на тринайсет и съм се върнала в училище. Просто за собствено удоволствие започвам да пиша Емили Дарси, Господин и госпожа Дарси, Емили обича Дарси и рисувам малко сърце, пронизано от две стрелички.
Усмивката ми се превръща в прозявка. Боже, чувствам се като пребито куче. Оставям перото и потривам насълзените си очи. Клепачите ми са като от олово. Умората ме притиска. Ще затворя очи, само за минутка…