— А-хм.
Сигурно съм се унесла, защото се стряскам, когато някой се прокашля. Отварям очи и виждам някакъв мъж, застанал пред камината. Висок е, с широки рамене, гъста черна коса се къдри над яката, а тъмните му вежди приличат на две мазки, направени с въглен. В момента почти се докосват и издават любопитството му.
— Здравейте, мога ли да ви помогна? — пита той.
— Ами… — Все още полузаспала, аз се изправям и се оглеждам. Трябва ми малко време, за да се опомня къде съм. Всъщност, къде съм?
В този момент се сещам. По дяволите!
Бързо скачам от стола. По дяволите, пак по дяволите и отново по дяволите. Това съм аз, ще заспя, където не трябва и естествено ще ме хванат в най-неподходящия момент.
— Аз… ами… — В същия момент усещам, че по брадичката ми е потекла слюнка. Боже, колко неловко. Бузите ми горят. Избърсвам брадичка с ръкава си. — Много се извинявам… аз… просто… просто си почивах… — заеквам неуверено, а непознатият прекосява стаята и аз чак сега забелязвам странните му дрехи. Облечен е в редингот, бричове, бяла риза със смешна висока яка и някакво подобие на вратовръзка. Я, какви са тези ботуши?
Наблюдавам го слисана, докато той крачи самоуверено из просторната трапезария. Странно. Масата е сложена за вечеря, но одеве свещите не бяха запалени.
— Загубихте ли се? — Гласът му е дълбок и приятен. Връща тънка книжка в библиотеката и се обръща към мен.
— Ами… — колебая се аз. Вече е до мен и аз веднага забелязвам сексапилната трапчинка на брадичката като на някой готин киноактьор. Не помня някога досега да съм виждала на живо мъж с трапчинка на брадичката. — Не че съм се загубила — започвам аз. — Тук съм на екскурзия…
— Екскурзия ли? — повтаря той и веждите му отново се допират.
Кимам.
— Да, но исках да изляза за малко на чист въздух… — обяснявам аз и соча навън. — Само че вали.
Само че не вали. Поглеждам през прозореца и с изненада установявам, че вместо притъмнялото сиво небе навън е светло и слънчево. Зимното слънце нахлува през витража и лъчите му играят по тапетите.
Същите тези тапети, които одеве ми изглеждаха избелели и стари, сега са пъстри, сякаш лепени едва вчера… Освен това ми се струва много по-топло в сравнение с влагата, която усетих на влизане.
В същия момент забелязвам, че в камината гори огън. Бях готова да се закълна, че не е запалена.
— Някой е запалил камината — посочвам аз нещо, което е очевидно. Да не би да греша? Честно казано, не бях обърнала внимание. Вече съм напълно объркана. Главата ми пулсира и аз притискам пръсти до слепоочията. Сигурно е от часовата разлика. Като замаяна съм. Просто не мисля разумно. Стягам се бързо.
— Да, аз помолих икономката да я запали — кима той напълно спокойно. — Стори ми се доста усойно.
— Сигурно — отвръщам аз, свалям си шала и започвам да го сгъвам. Чак сега се усещам. Бил помолил икономката. Това да не би да е неговата къща?
Ами да! По дяволите! Все на мен ще се случи. Той сигурно е собственикът. Нали всички големи къщи са частна собственост и са отворени, за да се събират такси, с които се поддържат? Господи, той сигурно е някой английски аристократ. Затова е с такива смешни дрехи, решавам аз, докато го оглеждам притеснена. Сигурно е ходил на лов или за риба.
— Много се извинявам за натрапничеството — започвам да се гърча аз. — Нямах представа, че живеете тук: Не исках да преча.
Тъмните му очи пробягват по мен и аз започвам да навивам на пръста си кичури коса, както става всеки път, когато харесам някой мъж. Чувствам се като пълна смотанячка и спирам на секундата. Скръствам притеснено ръце.
— Не ми пречите. Аз съм просто на гости.
— Така ли? — Обзема ме облекчение. — И аз така. — Усмихвам се, подавам ръка и се представям. — Аз съм Емили.
Той май се стъписва и в следващия момент настъпва неловко мълчание. По дяволите! Да не би пак да дрънкам прекалено много? Винаги става така, когато се притесня. Но пък той не ми се вижда притеснителен.
— Простете — извинява се той, — не се представих.
Пристъпва към мен и без да обръща внимание на протегнатата ми ръка, свежда глава. След това вдига поглед и ме фиксира с най-кадифените очи, които някога съм виждала.
— Аз съм господин Дарси.
Осма глава
Зяпнала съм го напълно изумена.
Какво, по дяволите…
В първия момент съм прекалено слисана и не знам как да реагирам.
В следващия момент избухвам в смях.
— Ха, ха, много смешно — ухилвам се аз. — Това е музей, а ти си от онези, които се обличат в костюми и им е поверена роля. — В този момент всичко ми става ясно. Това е обяснението за дрехите. Затова се държи толкова официално. Затова говори така старовремски.