— Както и да е — усмихвам се аз.
Той обаче не отвръща на усмивката ми и ме оглежда с тъмните си очи. Нещо в гърдите ми се стяга. Невероятно сексапилен е, но така и не успявам да разбера какво става. Първо ми се струва срамежлив, после става нагъл, а накрая ме гледа отвисоко. Направо смъртоносна комбинация.
— Откъде сте? Питам заради акцента — любопитства той. — Опитвах се да определя…
— Ню Йорк — избъбрям аз и тъй като не издържам на погледа му, се извръщам настрани. Този тип ме кара да потръпвам.
— Ню Йорк ли? — Удивлението му е напълно искрено. — Вие сте от Америка?
Ама как сладко говори. Има страшно сексапилен дълбок глас, а пък комбинацията с английския акцент е направо убиец. Ехо, Емили, твой ред е да кажеш нещо.
— Ами… да. Тук съм на екскурзия… нали знаеш, за една седмица ще разгледаме английската провинция, ще обиколим музеите, разни интересни места като Бат и Уинчестър…
Усещам се как изброявам местата, включени в маршрута, и се проклинам. Господи, какви ги дрънкам? Държа се като пълна глупачка. Обикновено ръся умнотии или поне разни весели неща, но днес нищо не ми идва наум.
Ти си падна по него, Емили. Това е.
— Досега беше страшно интересно. Запознах се с един куп интересни хора. — Млъквам и забелязвам, че той ме наблюдава очарован. Интересно, има ли си приятелка?
Усмихвам се срамежливо и този път той отвръща на усмивката ми. Чувствам се малко неловко, защото той ми изглежда все по-привлекателен. А и кой иска да му се подсмихват, докато дрънка врели-некипели? Не, тази усмивка беше специална. И аз се чувствам специална.
— Аз броя ли се за интересен? — пита тихо той.
Опа! Стомахът ми пак трепва.
— Ами… да — успявам да избъбря аз. Не може да няма приятелка. Прекалено готин е, за да е сам.
— Позволете ми тогава да ви върна комплимента.
Хайде, давай, щом искаш. Много ми се ще да му го кажа, но се въздържам.
Следва мълчание и ние се споглеждаме. Ако не беше толкова готин, щях да реша, че ме харесва.
— Виж, трябва да вървя — въздишам аз и гласът ми прозвучава остър и изтънял. Преглъщам с усилие и се опитвам да се стегна. Стига, Емили, какво ти става? Май яко си падна по него.
— И мен ме чакат задачи. Освен това обещах да напиша писмо на сестра си.
— Много ми беше приятно да се запознаем, господин Дарси — натъртвам на името аз и му подавам ръка.
Той поглежда протегнатата ми ръка и скланя глава.
— За мен беше удоволствие, госпожице Емили — отвръща той, без да откъсва поглед от мен.
Добре, щом искаш, ще се държим официално. Да, яко хлътнах. Направо място не мога да си намеря.
Оставам за момент, без да помръдна и никак не ми се тръгва, защото знам, че няма да се видим никога повече. Но пък не мога цял ден да стоя и да го зяпам, нали? Трябва да се стегна. За бога, та аз съм двайсет и девет годишна нюйоркчанка, управител на книжарница, зрял възрастен човек, който редовно си плаща пенсионните и здравните осигуровки, а под очите й вече са се събрали първите бръчки. Не ми отива да се държа като някоя полудяла от любов тийнейджърка.
Нищо че в момента се чувствам точно така.
Отмятам коса хем изискано, хем небрежно, обръщам се и се каня да изляза от стаята. На вратата се обръщам. Той е седнал на малката маса и залязващото слънце очертава силуета му. Сигурно е преместил ограждението, защото не го виждам. Гърбът му е изпънат, докато топва перото в мастилницата и изтрива излишните капки на гърлото й. Очевидно някъде е сложил листа, защото започва да пише писмото. Впечатлена съм. Този музей е направо страхотен. Като истински е. Ако не знаех какво става, щях да реша, че истинският господин Дарси е оживял.
— Ето къде си била.
Тъкмо излизам от стаята в тъмния коридор и се блъскам в топла подмишница в кадифено сако.
— Ммм — хлъцвам аз и отскачам назад.
Естествено. Че кой друг би могъл да бъде. Това е кадифеното сако на тъпия Спайк Харгрийвс.
— А… здрасти — мрънкам аз и започвам да приглаждам коса.
— Къде, по дяволите, се дяна?
Пак започвам да се дразня от противното му държание.
— Не ти влиза в проклетата работа — съскам аз.
Той ме поглежда презрително.
— За съжаление ми влиза, защото ме изпратиха да те намеря. — Дори не крие досадата си. — Канят се да затворят музея. Целият рейс те чака.
По дяволите. Обзема ме чувство на вина. Пет пари не давам какво мисли за мен Спайк, но държа на мнението на останалите.
— Загубих се — оправдавам се аз.
— И как успя да се загубиш? — пита надменно той. — Мама му стара. Това сте вие жените — мърмори той и клати глава.
Все едно, че съм напълно безполезна, мисля си аз, ядосана и на себе си, и на Спайк.