— Какво да ви донеса?
След като най-сетне се промъкнахме до бара и си проправихме път с лакти, успявам да привлека вниманието на бармана.
— Мейв, какво ще пиеш? — питам аз, смъквам шапката и ръкавиците, след което се заемам с безбройните пластове дрехи, които съм намъкнала. Преди да ми отговори, чувам познат мъжки глас.
— Дай да ги взема.
Обръщам се. Мъж в карирана бархетна риза е застанал до мен. Пуши лула. Струва ми се познат, но в първия момент не мога да се сетя откъде.
— Ърни. Шофьорът на автобуса — обяснява той, когато усеща объркването ми.
— Да, разбира се — усмихвам се аз. — Извинявай, просто за секунда…
— Знам. По мен няма нищо забележително — шегува се той и очите му искрят.
Веднага ми става симпатичен. Избухвам в смях.
— Аз съм Емили… а това е Мейв. — Соча Мейв, а тя се изчервява.
— Мейв значи. Какво интересно име — отвръща Ърни и насочва цялото си внимание към нея.
Струва ми се, че на Мейв й се иска подът да се отвори и да изчезне. Избягва погледа му и свежда очи.
— Ирландско е — отвръща тя толкова тихо, че едва успявам да я чуя.
Той продължава да дими с лулата и кима.
— Означава „опияняваща“ — добавя компетентно той.
Тя вдига стреснато поглед към него. Той се усмихва топло, а на Мейв не й остава друго, освен да отвърне на усмивката.
Наблюдавам ги отстрани и оставам с впечатление, че това не е случайност, поне от страна на Ърни. Въпреки това съм впечатлена. Това е първата истинска усмивка на Мейв тази вечер.
— Кажете, дами. — Ърни отново насочва вниманието си и към двете. — Какво да ви поръчам?
Обикновено знам какво искам. Винаги пия бира „Корона“ или „Совиньон блан“, или „Джак“ с кола, в зависимост от настроението. Само че този път решавам да пробвам сайдер. Не че в Ню Йорк няма сайдер, но предлагат единствено с аромат на ябълка или круша. Тук имат най-различни видове, с разни причудливи имена като „Квиченето на старото прасе“, „Напий се с пунш“, „Напитка за язовци“…
Събирам кураж и поръчвам нещото, наречено „Без крака останах, но усмивката запазих“.
— Как е? — пита Ърни и извива рошавите си вежди.
Поглеждам кехлибарената напитка и отпивам предпазливо. Топла е, има вкус на жито, полепва по зъбите ми, сякаш съм яла ревен. За момент задържам глътката в уста, накрая преглъщам. Усещам парене, което подсказва, че вътре има солидно количество алкохол.
— Вярвай ми, че „Без крака останах, но усмивката запазих“ си заслужава името — обажда се барманът, който се е подпрял на бара и очаква отговора ми.
— Кажи — подканя ме Мейв, която отпива от чаша шери.
— Харесва ми — отвръщам след малко аз.
— Аз какво ти казах! Нюйоркчанката има топки — заявява гордо Ърни.
Барманът клати глава и ме поглежда с уважение.
— Да ти призная, не са много хората, които могат да преглътнат този коктейл.
— В такъв случай на мен ми направи в халба.
Гласът се врязва в разговора ни и четиримата се обръщаме. Забелязвам позната фигура малко по-встрани на бара и сърцето ми се свива. Браво! Точно тук ли трябваше да дойде? Това е тъпият Спайк Харгрийвс. Откъде се взе?
Забелязва, че всички сме го зяпнали, и кима приятелски.
— И по още едно за дамите — продължава той към бармана, без да обръща никакво внимание на Ърни.
Очевидно не го вижда, решавам аз, след това забелязвам как двамата се споглеждат. Какво, по… А пък аз си помислих, че навън е студено.
— Много благодаря, на мен ми стига… Няма нужда… благодаря — отвръща Мейв, докато Ърни се оглежда и измърморва нещо като „досадник“.
Веднага наострям уши.
— За Спайк ли говориш? — съскам аз.
Ърни ме поглежда и разбирам, че не е трябвало да чуя какво е казал.
— Защо го каза? — питам любопитно аз.
— Журналисти. Нали ги знаеш? Вечно се врат, където не им е работа. — Свива рамене, но аз оставам с впечатлението, че крие нещо.
— Не е възможно, просто не си преценил правилно господин Харгрийвс — негодува Мейв, готова да защитава Спайк. — Той не е такъв. Много е чаровен.
— Не и с мен — сопвам се аз. — С мен се държи кретенски.
Поглеждам Ърни, който кима одобрително. Нямам търпение да го разпитам, но забелязвам, че на Мейв й е неудобно. Затова не питам повече, но когато Ърни заговаря за внуци, забелязвам, че Спайк отпива от халбата сайдер. Жалък тип. Да си поръча цяла халба, защото аз поръчах половинка. Отново кипвам и оставам загледана в него, след това, преди да разбера какво ме прихваща, поемам дълбоко дъх и пресушавам чашата до дъно.
— Още едно — грача аз към бармана, докато преглъщам утайката. Оставям предизвикателно чашата на бара и все едно съм хвърлила ръкавицата. — Този път халба.