Забелязвам как всички наоколо ме оглеждат, но не им обръщам никакво внимание.
— Мислех, че американците не пият — подсмихва се Спайк. — Нали сте луди по фитнеса и разните смахнати диети.
— Така е в Ел Ей. Аз съм от Ню Йорк — сопвам се аз.
Не че ти знаеш кое къде се намира, тъпако.
— Браво — отвръща с напрегнат глас Спайк. — В такъв случай защо не си поръча двойна халба?
Боже, той да не би да е ядосан заради тъпите моркови?
— Защо не — отвръщам аз и му отправям най-чаровната си усмивка.
Докато наблюдавам как барманът налива огромна халба, започвам да се плаша, но веднага се стягам стига. Три години в колежа се наливах с какво ли не. Няма място за притеснение. Ще се справя, казвам си аз, когато чудовищната халба се озовава пред мен.
— Наздраве! — Спайк вдига своята и ме поглежда право в очите.
Все едно че съм на бойното поле.
— Наздраве — отвръщам аз и вдигам халбата.
Я стига, колко по-силно може да е това питие от всичко друго, което съм пила.
Оказва се, че е доста по-силно.
Десет минути по-късно си лафя с Ърни и Мейв и започвам да усещам, че нещо не е наред с устните ми. Много странно усещане. Същото е, както когато отида на зъболекар, той ми сложи упойка и устата ми изтръпне.
— А това е Тереза. Смело момиче е тя. Вече е почти на деветнайсет. Учи за медицинска сестра…
Освен това ми е много трудно да се съсредоточа. Ърни вади снимки на внуците си от портфейла, а аз блея някъде.
— А малкият Томас е само на шест, но какъв разбойник е само.
— Ти имаш ли внуци, Мейв?
— Не, нямам.
Може би трябва да се запозная с хора на моята възраст. Да, идеята си я бива. Взирам се през мъглата, обгърнала бара. Тук май всички познават другите. Може да се окаже неприятна работа. Какво да правя? Да се лепна за някой напълно непознат и да го побутна по рамото ли?
Някой ме побутва по рамото.
Обръщам се и погледът ми попада на дребна закръглена блондинка с пъстра тениска и обезоръжаваща усмивка.
— Ъъъ… здрасти. — Тя ми маха с ръка, след това натъпква ръка в джоба на войнишките си панталони. — Приятелят ти ни каза, че сте отседнали в стария манастир…
— Приятел ли? — пуля се аз.
— Да. — Тя кима към Спайк, който е потънал в разговор с висок тип с бръсната глава.
— Не ми е точно приятел — признавам аз.
Тя ме поглежда доволно.
— Знаех си! — Навежда лице, за да се скрие зад косата си, и чак сега забелязвам вплетените тънки плитчици. След това тя се приближава и съска: — Казах му аз на Лий, че няма начин тези двамата да са просто приятели.
Какво?
— Веднага личи. Веднага.
Сайдерът е забавил реакциите ми, затова ми трябват няколко секунди, за да осъзная, че тя не е на прав път.
— Такава съм си аз. Хората са като отворени книги за мен.
— Не, имах предвид, че…
— Аз съм Каролайн.
— Здрасти. Аз съм Емили — усмихвам се аз и се опитвам да не издам колко съм пияна. Чак сега разбирам, че сайдерът е получил напълно заслужено онова засукано име.
— Приятелите ме наричат Кат. Като Кат Дийли, нали се сещаш, онази от телевизията… — Тя млъква и възкликва шумно: — Мама му стара, ама и аз каква съм тъпачка. Ти сигурно не я знаеш. Нали си от Америка…
— Тя води някои предавания и в Щатите.
— Сериозно? — Кат посреща новината с такъв захлас, че човек би казал, че Кат Дийли й е първа приятелка. — Браво. Страшно я харесвам. А пък е толкова готина. Всъщност много ми се щеше да имахме повече общи неща от името. — Тя се киска и бързо покрива носа си с ръка. Забелязвам, че между палеца и показалеца има малка татуировка на звезда.
— Ей, Кат.
Прекъсва ни рев от другия край на бара и аз се обръщам към обръснатия тип, който одеве беше до Спайк, а сега се е преместил до масата за билярд и й маха.
Кат се ухилва широко.
— Това е гаджето ми, Лий — обяснява тя. — Идваме — провиква се тя и отново се обръща към мен. — Всъщност дойдох, за да те поканя при нас, докато играем билярд, но като се разприказвам… — Тя извива очи. — Какво ще кажеш?
Поканата й ме сварва неподготвена. Дали? От една страна, нямам желание да съм толкова близо до Спайк Харгрийвс, но, от друга, Кат ми се струва толкова приятна, а пък билярдът е голямо забавление…
— Защо не. Супер, идвам — отправям й аз пиянска усмивка. — Само да ти кажа, че Спайк…
— Не се притеснявай, разбирам — прекъсва ме тя и най-неочаквано става сериозна. — Няма да издам, че съм разбрала. Мога да съм много дискретна, когато се налага. — Преди да успея да обясня, тя ме хваща под ръка и ме повежда към масата за билярд.
Четири игри по-късно, след като съм изяла пакетче свински пръжки, които си мислех, че ще бъдат гадни, но след като пробвах едно и открих, че наистина са гадни, но също така великолепни — научих, че Кат обича Лий, групата Killers и „Топ шоп“ (За втори път чувам за този магазин. Също като Стела, тя говори за него шепнешком, с някакво страхопочитание) аз допих огромната халба сайдер.