— Леле, мой човек — ахва Лий и в същия момент гласът на Кат изригва като вулкан и за малко да ме повали.
— Кеф, абсолютен кеф, пак победихме!
— Върхът! — чувам аз собствения си глас и двете с Кат плясваме победоносно длани.
Тя се киска доволно.
— Много ме кефите вие американците, когато го правите.
— Знам — смея се и аз, въпреки че не знам, защото никога досега не съм пляскала длани с когото и да било. Дори не знам какво ми става, та го направих с Кат.
— Заслужихме си напитка — продължава да се смее Кат. — Вие черпите, момчета.
В този момент звънецът бие два пъти. Странно. Не го ли чух преди нищо и никакви пет минути.
— Съжалявам, вече не сервират — хили се Лий. — Не беше достатъчно бърза. — В този момент забелязва учуденото ми изражение и бърза да обясни: — Камбанката означава, че ще затварят.
— Ооо — пъшка Кат и се цупи. — Ще трябва пак да го повторим някой друг път.
— Задължително. — Направо невероятно. Познавам Кат и Лий от няколко часа, но са ми като стари приятели. Дори се разхълцах.
Поглеждам към бара, където Мейв и Ърни са потънали в разговор, почти допрели чела, обърнати един към друг. Само слепец не би разбрал какво означава езикът на телата им. Когато срещам погледа на Мейв, тя се изчервява като тийнейджърка на първа среща. Вижте ги само. Толкова са сладки.
Давам й знак да ме почака, обръщам се към Кат и Лий, прегръщам ги, казвам им довиждане и си обещаваме да поддържаме връзка. Накрая ни разделя барманът, който идва, за да прибере чашите.
— Заповядай — хълцам аз и му подавам празната си халба. Изправям се и с олюляване се насочвам към вратата, но забелязвам, че халбата на Спайк е наполовина пълна.
— Не можа да го допиеш, а? — заяждам се пиянски аз. Господи, май ме е хванало много повече, отколкото си мислех. Той обаче не забелязва.
— Не — отвръща и без да ме погледне, подава халбата на бармана.
Колко съм доволна само. Супер! Първо го бих на билярд, след това го надпих. Да види той с кого си има работа!
— Не нося на алкохол. Не мога да търпя махмурлука — ухилва се доволно.
Какво? Какви ги дрънка? Хълцам шумно и вдигам ръка към главата си, защото е започнала да пулсира болезнено.
— И пий много вода — съветва ме през смях той. След тези думи тръгва към вратата и ме оставя да хълцам и да се олюлявам сама.
Единайсета глава
— Бийп-бийп-бийп… бийп-бийп-бийп…
На следващата сутрин не намирам сили да стана, след като часовникът звънва, и когато все пак се надигам, забелязвам, че са ми останали някакви си десет минути, за да стигна навреме на закуска. Не че мога да хапна и хапка. Махмурлукът ми е убийствен. Езикът ми прилича на малко космато животинче, имам гнусен вкус, а пък будилникът ми действа като парен чук, който се забива в мозъка ми.
— Я да млъкнеш.
Натискам копчето за деветдесет и девети път и отпускам ръка извън леглото. Тя тежи като олово. Все още ми се струва, че е посред нощ. Сигурно защото в Ню Йорк е посред нощ… За момент си представям, че съм си вкъщи и мога да спя часове наред и още много часове…
Само че не съм. И не мога да се наспя.
Трябва да стана.
Будилникът отново се включва.
Омръзна ми.
Надигам се от леглото и залитам като някое зомби със затворени очи и протегнати ръце, пъшкам шумно и влизам в банята. Щом взема един хубав горещ душ, ще ми стане по-добре. Няма по-добър лек за махмурлук от петминутен душ, казвам си аз и си представям душа вкъщи, който ме е спасявал безброй пъти. Господи, имам нужда от този душ. Смъквам си пижамата и отварям очи. Трябват ми няколко секунди, за да фокусирам и тогава…
Не е възможно. Просто не може да бъде.
— Това ли е душът?
Няколко минути по-късно стоя разтреперана в розово пластмасово корито и се обливам с някакво невиждано досега маркучоподобно приспособление. Насапунисах си косата и се опитвам да я изплакна, но това не е никак лесна работа. Май поливам цветята по стената вместо косата си. Да не говорим, че не успявам да си наглася температурата. Въртя кранчетата. Или става леденостудена, или…
— Ааа…
Ще получа изгаряне трета степен.
Изпускам приспособлението. То пада с трясък и по някакъв начин се отразява на налягането на водата, която се превръща в Ниагара и започва да се върти като змия и да пръска навсякъде студена вода.
— Господи!
Опитвам се да се дръпна настрани, но губя равновесие и си удрям пищяла във ваната.
— Мама му стара! — крещя аз и подскачам на един крак, но се подхлъзвам на розовото пластмасово корито и се просвам на килимчето.
Оставам да лежа, притиснала буза към килимчето, краката и ръцете ми са разперени както по криминалните филми. Затварям очи. Имам желание да остана и да си доспя, но не мога. Нали съм във ваканция. По носа ми се стича пяна и аз потрепервам. Няма да позволя на мизерния махмурлук да ми развали приятното прекарване, нали?