Няколко минути по-късно съм готова. Успях да си изплакна косата на мивката с една чаша, но реших да не обръщам внимание на космясалите си крака. Насред зима е, няма кой да ги види. А и допълнителният пласт ще ме топли. Потрепервам, когато влизам в трапезарията, защото тук цари страшен студ.
Това е другото, което разбрах за англичаните. Като ледени висулки са. В Ню Йорк, щом температурата падне под нулата, ставаме роби на централното отопление, а тук просто обличат още един пуловер.
Аз вече съм намъкнала три.
— Добро утро — прогърмява гласът на Роуз. Тя усилено дъвче препечена филийка.
Забелязах, че Роуз не общува с останалите дами и тази сутрин не е изключение. Седнала е сама на празна маса, облечена в черно поло, накичена с повече диаманти от Елизабет Тейлър. Като гледам колко салфетки са захвърлени, колко трохи и празни чаши има, повечето вече са приключили със закуската.
Още няма девет и половина, забелязвам аз. Някой ще ми каже ли какво става тук? Защо старите хора толкова обичат да стават рано? Нали са пенсионери? Могат да спят до обяд. Защо останалите от нас са готови на какви ли не жертви, за да останат още нищо и никакви пет минути в леглото, а те стават по първи петли, въпреки че никой не ги гони.
Това е една от тайните на живота. Дръпвам стол.
— Наспа ли се? — пита Роуз.
— Да — отвръщам аз. — Като изключим, че имам махмурлук…
— На това му се вика късмет. Аз нямам — прекъсва ме тя, налива си нова чаша чай и добавя три лъжички захар. — Стаята ми беше прекалено студена, а матракът — на буци. Не можах да мигна.
— Боже — съчувствам й аз и пропускам да спомена, че когато се събудих в четири сутринта заради часовата разлика, я чух как блажено хърка. — Горкичката.
— Наистина, горката аз — мърмори Роуз и дрънка с лъжичката по чашата. — Както и да е, другите вече се веселят. — Привежда се към мен и ме оглежда с плътно очертаните си с черен молив очи. — Едно птиченце ми подшушна, че ти, заедно с нашия приятел журналист сте си изкарали забележително в доста интимен разговор в местната кръчма.
Пламвам от неудобство.
— Не беше точно така. Случайно се видяхме в селската кръчма — протестирам аз и се питам трябва ли да й обяснявам, че нищо не се е случило. — Играхме билярд.
Роуз извива изрисуваната си вежда.
— Сигурно — цъка тя. Пъхва пръсти в дръжката на чашата, обляга се назад и отпива глътка чай. Очевидно е, че не ми вярва, а ако продължа да отричам, ще стане по-подозрително. В това време пристига сервитьорка тийнейджърка в униформа с къдрички.
— Госпожата ще поръча ли закуска? — пита тя притеснено, а очите й се стрелкат като на уплашено птиче.
Стомахът ми се опитва да се направи на центрофуга в пералня машина и ми подсказва, че няма смисъл да ям. Знам обаче, че трябва. Единствено за да глътна два ибупрофена.
Бързо преглеждам менюто. За закуска обикновено похапвам нискомаслена кифла от италианската пекарна до книжарницата, но тук всичко е готвено.
— Какво ще ми препоръчате? — питам напълно объркана аз.
Сервитьорката ме зяпва със страховит поглед.
— Имаме английска закуска — отвръща тя.
Нямам никаква представа какво е това, но нямам нищо против да пробвам местната традиция.
— Чудесно — усмихвам се аз и затварям менюто.
Тя се изчервява от облекчение и драсва нещо в бележника си.
— Как искате яйцата, госпожо?
— Рохки — отвръщам автоматично аз. Винаги така ги ям.
Тя ме поглежда напълно слисана.
— С течен жълтък — опитвам по друг начин аз и я поглеждам, за да съм сигурна, че ме е разбрала правилно, но тя ме гледа недоумяващо и аз започвам да се чувствам като кръгла глупачка. Господи, сигурно отдалече ми личи, че съм туристка.
— Бъркани — продължавам неуверено аз.
В този момент тя ми се усмихва и аз усещам облекчение.
— Може ли… — Каня се да помоля за омлет от белтъци, но решавам да си мълча. Не искам да ме приемат за някоя от онези капризни американки, които искат всичко да е обезмаслено. Какво каза Спайк снощи? — и обезмаслено капучино — поръчвам аз.
По дяволите! Изплъзна ми се.
— Всъщност… чай също става — соча аз чайника в средата на масата. — Когато си в Рим… — смея се аз, но сервитьорката ме поглежда като извънземно и се спасява към кухнята.
— Няма нищо по-хубаво от чаша чай — кима одобрително Роуз и сръбва шумно, сякаш за да ми докаже. — Въпреки че чаят, който сервират тук, е просто ужасен.