— Черният пудинг се прави от кравешка кръв — повтаря спокойно той, вади опърпания си бележник и си налива чаша чай.
Имам чувството, че ще повърна върху масата. След това разбирам. Естествено. Това е той — Спайк и неговото нескопосано английско чувство за хумор.
— Много смешно — отвръщам аз и продължавам да дъвча.
— Не се шегувам. — Той свива рамене и се прозява широко, без да си покрие устата с ръка. Още по-неугледен е от обикновено. Облякъл е смачкан пуловер с огромно леке, а под кървясалите му очи личат сини кръгове.
— Питай Роуз, ако не ми вярваш.
— Ще я питам. — Поглеждам към нея. — Роуз, можеш ли да повярваш, онзи тип ми каза, че това… — соча пудинга с вилицата — се правело от кравешка кръв! — Изсумтявам презрително.
Роуз стиска алените си устни.
— Глупости — заявява тя и клати гарвановочерната си коса. — Няма никаква кравешка кръв.
Знаех си. Поглеждам доволно Спайк. Кравешка кръв! Как ли пък не! Да не съм луда да се вържа! Лапвам и последната хапка и сумтя доволно.
— Ммм… ммм…
В следващия момент Роуз изрича нещо, което нямах никакво желание да чуя.
— От свинска се прави.
Гадост!
Два пъти си измих устата, изчистих си зъбите с конец, жабурих се с вода за уста и все още усещам вкуса на… онази гадост. Признавам, че беше невероятно вкусно, въпреки това… Свинска кръв! Това е най-противното нещо, което някога съм чувала. Все едно да ядеш струпеи.
Отпивам глътка диетична кола и я задържам в уста, докато гледам през прозореца на автобуса. Пътуваме към Уинчестър, за да разгледаме катедралата, където е погребана Джейн Остин, и докато криволичим по тесните улици, се опитвам да се съсредоточа над пейзажа и да не обръщам внимание на стомаха си, който не спира да се бунтува.
Мястото до мен е празно; Мейв е някъде отзад, за да може Спайк да я интервюира за статията си. Знам, че се кефи за случката на закуска, но аз взех решение. Повече няма да си губя времето и да го оставям да ме дразни. Той просто не заслужава. Отсега нататък ще го изхвърля от ума си и ще си гледам екскурзийката.
— Ще прекараме следващите два часа в катедралата на Уинчестър, така че ако ви трябва нещо от багажа… — острият глас на екскурзоводката кънти от микрофона, докато влизаме на паркинга.
Гледам през прозореца към впечатляващата архитектура с удивителни каменни стени и великолепни витражи.
Страхотна е. Щом вратата се отваря, си грабвам палтото и ставам. Виждам, че Мейв се отправя по пътеката към мен. В първия момент ми се струва, че ще ме подмине. Май не ме е забелязала.
— Здрасти — усмихвам й се аз и се настанявам от другата страна на пътеката. — Как си?
Тя не се обръща и за частица от секундата имам чувството, че няма да ми отговори, но накрая все пак ме поглежда и кимва.
— А, Емили, здравей. — Струва ми се разсеяна и притеснена, но аз не обръщам внимание. Мейв често изглежда притеснена.
— Кажи как беше снощи с Ърни? — питам аз и се привеждам към нея, за да съм сигурна, че ще чуя. Нямах търпение да я попитам, но досега все не оставахме сами. Когато се върнахме в хотела, след като си тръгнахме от кръчмата, оставих двамата с Ърни да си бъбрят във фоайето и си легнах, а днес тя прекара цялата сутрин със Спайк.
— Ааа… ъъъ… добре — отвръща уморено тя.
— Добре ли? — шегувам се аз и я побутвам. — Според мен вие двамата сте чудесна двойка.
— Много ще ти бъда благодарна, ако задържиш мнението си за себе си — сопва се тя.
Поглеждам я и не мога да повярвам. Не знам дали тя е по-шокирана, че ми се е сопнала, или аз.
— Извинявай, Мейв. Не исках… — Млъквам, щом забелязвам, че очите й са пълни със сълзи. — Добре ли си? — питам тихо аз.
Следва мълчание и тя преглъща с усилие. Вече сме в предната част на автобуса и се каним да слезем, когато забелязвам, че поглежда уплашено Ърни, който е все още зад волана. За частица от секундата имам чувството, че ще ми каже нещо, но в следващия момент извръща поглед, преди той да я е видял.
— Извинявай, нещо не съм в настроение. Сигурно съм понастинала — мрънка тя и слиза бързо, а на паркинга се лепва за Рупинда и Роуз.
Силно учудена тръгвам след нея. Нито й тече носът, нито пък киха. Тук нещо става. Какво ли? Снощи, на връщане от кръчмата, ми се стори спокойна и весела. Аз бях толкова пияна, че едвам успявах да ходя, но си спомням как се смееше на шегите на Ърни и как му разказваше за племенниците и племенничките си. Какво ли се бе случило?
Поглеждам към паркинга и виждам позната фигура да вади от джоба си пакет „Марлборо“. В този момент се сещам. Спайк й е развалил настроението, няма кой друг.
Натъпквам дълбоко ръце в джобовете си и тръгвам по асфалта. Спайк е застанал настрани от останалите, навел е глава над свитите си длани и се опитва да запали цигара.