— Я кажи какво си казал на Мейв? — съскам гневно аз.
Какво стана с решението ми?
— Моля? — Той вдига поглед, а незапалената цигара виси в ъгъла на устата му.
— Не ми се прави на невинно агънце — срязвам го аз и забелязвам, че трепва. — За какво си говорехте в автобуса?
— Аз съм журналист — отвръща той, вади цигарата от устата си и я пъхва зад ухото. Изпъва рамене и ме поглежда високомерно. — Провеждах интервю.
— За Ърни ли?
Лицето му си остава безизразно.
— За господин Дарси — отвръща спокойно той. — Ти няма ли да ми отговориш на някои въпроси? Предлагам да стане, след като се успокоиш и махмурлукът ти мине.
— Какъв махмурлук? — питам остро аз. В същия момент започва да ми се гади. — Не знам за какъв махмурлук говориш.
Без да обръщам внимание на застрашително надигащия се стомах, аз профучавам покрай него. Не му вярвам. Не вярвам на нито една негова дума. Сигурна съм, че е казал на Мейв нещо за Ърни. За едно обаче е прав — имам махмурлук.
Чувствам се като замаяна, затова се облягам на едно дърво. Страхувам се, че всеки момент ще припадна.
Дванайсета глава
Измъквам се тихо от групата и бързо си намирам полянка със замръзнала трева зад катедралата, след което присядам на дървена пейка. Всичко около мен се върти и аз затварям очи. Господи, сега вече ще повърна. Отпускам глава между коленете си и започвам да поемам дълбоко въздух.
Вдишвай. Издишвай. Вдишвай. Издишвай. Вдишвай. Издишвай…
Нямам представа колко време съм стояла така, но по едно време чувам стъпки. Преставам да дишам и задържам дъха си. Сега пък кой е? Напрягам се и отварям очи. Сигурно е Спайк, който се връща, за да ме тормози за интервюто, казвам си аз и пак ми призлява.
Не помръдвам. Продължавам да държа глава между коленете си, впила съм очи в земята и също като дете си пожелавам да не ме види. Когато бях петгодишна, се получаваше всеки път, когато играех на криеница с баба и дядо, казвам си обнадеждена аз.
Стъпките приближават и спират точно пред мен. Виждам нечии крака. Само върховете на обувките. След това застивам на място.
По дяволите!
— Хм.
Той прочиства гърлото си и чака да вдигна очи. Сигурно сега ще злорадства, казвам си аз и ми се иска да не му обърна никакво внимание, за да се сети сам, че не желая компанията му. Знам много добре, че е журналист и няма да ме остави на мира. Толкова е досаден.
Гледам лъскавите му ботуши и се стягам за поредната подигравка, след като ме е видял в такова състояние. Вдигам глава. Трябват ми няколко секунди, за да разбера, че нещо не е наред. Чакай малко. Ботушите на Спайк са изтрити, да не говорим, че той никога не си връзва връзките.
Вдигам поглед, обзета от нетърпение.
Това не са ботушите на Спайк.
— Не се ли чувствате добре?
Той е. Това е мъжът от музея. Гледам безпомощно към квадратната челюст и сексапилната трапчинка на брадата и ми трябват още няколко секунди, за да разбера какво става. В същото време в ума ми кръжат две мисли.
1. Какво странно съвпадение. Какво търси той тук?
2. Какъв невероятен късмет. Не предполагах, че ще го видя отново.
— Струвате ми се бледа.
— Нищо ми няма. Малко ме се зави свят.
Той ме поглежда загрижен, след това вдига ръце към слепоочията си и ги разтрива.
— И на мен малко ми се вие свят. Имате ли нещо против да седна до вас?
— Ами… да, заповядай — кимам аз и се премествам малко, за да му направя място. В този момент усещам, че ми е нервно, както става всеки път, когато съм привлечена от някой мъж. Поглеждам го тайно. Той е облечен в същите странни дрехи, с които бе вчера, въпреки това няма какво да го усуквам. Шантави дрехи или не, той си остава страхотно парче.
Замята дебелото си зимно палто и сяда до мен. Сърцето ми е готово да изхвръкне. Какво от това, че е с риза с къдри, с прилепнали бричове и ланец за часовник? Излизала съм с мъж, който не сваляше белите си каубойски ботуши, нали помните?
Ало, Емили, ти не излизаш с него.
Напротив, приглася досадното гласче в главата ми.
Господи, какво ми става? Откога се превърнах в такава хищница?
Следва дълго мълчание, а ние двамата стоим един до друг. Аз съм си прегърнала коленете и се опитвам да го огледам, без той да ме хване. А той седи, изпънал гръб, масажира слепоочията си и се мръщи.
Поне ми се струва, че това прави, но я кажете, случвало ли ви се е да оглеждате някого с периферното си зрение? Очите ви направо се скапват.
— Доколкото си спомням, се запознахме в Чотън Мейнър — заявява той, обръща се настрани и вижда, че съм го зяпнала.