Цялата се изчервявам. Ама как може да съм такава смотанячка?
— Точно така — отвръщам неочаквано аз и се питам какво следва.
— Госпожица Емили, американката, нали така?
Докато ме наблюдава, забелязвам как светлината се отразява в очите му и подчертава кехлибарения ореол по края.
— А вие сте… — обаждам се смутена аз.
— Дарси — подсказва ми той. — Господин Дарси.
А, да, така беше. Значи продължаваме с игричките. Зяпвам го и се опитвам да го преценя.
— Ами ти… ъъъ… това професия ли ти е? — питам аз.
— Кое? — пита невинно той.
Да се правиш на сексапилен чаровник пред американски туристки.
— Ти актьор ли си?
— Актьор ли? — Той ми се струва изненадан. — Не, защо? — Усмихва се, очевидно развеселен от въпроса ми.
Усмихвам му се и аз, този път объркана. Просто не знам какво да мисля. След като не е актьор, с какво се занимава?
Все още малко замаяна аз се опитвам да открия логично обяснение защо е тук. Да не би да си прави майтап с мен? Да не би някой да изскочи иззад пейката и да изреве: „Скрита камера!“ или каквото там викат в Англия?
Оглеждам се, но наоколо е съвсем тихо. Не се мярка жива душа. Сама съм с тъмнокосия красив англичанин.
В следващия момент ми хрумва страшничка мисъл. Ами ако е някой изперкал убиец, който се преструва на господин Дарси, за да привлича доверчиви жени като мен?
Представям си заглавието във вестник, който се завърта на екрана, както става в старите черно-бели филми:
Молихме я да дойде с нас в Канкун — разказва близката й приятелка Стела, наскоро сгодена за двайсет и девет годишния Скот, изпълнителен директор на рекламна фирма. — Но тя искаше да се запознае с господин Дарси.
Стига вече. Просто трябва да си изясня нещата.
— Я ми кажи какво става тук? — надигам глас аз и го поглеждам право в очите.
Я стига, та аз съм американка. Ние казваме каквото трябва направо.
Той е шокиран от остротата ми.
— Моля да ме извините, но просто не ви разбирам.
— Ти непрекъснато се появяваш незнайно откъде. Разправяш, че си господин Дарси — продължавам аз вече по-смело. — Ако не си актьор, тогава какъв си?
— Господин Дарси — отвръща простичко той.
Поглеждам го и се опитвам да разбера що за птица е, но просто не успявам.
— Извинявай, но това е просто невъзможно.
— Как така?
— Ти не съществуваш — отвръщам простичко аз. — За съжаление — добавям унило.
— В такъв случай как ще обясните, че седя до вас? Да не би да твърдите, че съм призрак? Може би съм рожба на въображението ви? — отвръща остро той.
След като представя нещата по този начин, май не е възможно.
Ало! Да не би да е възможно той да е господин Дарси?
— Ако ще ви успокоя, и аз намирам присъствието ви за доста обезпокоително — признава той, когато забелязва смущението ми. Привежда се напред, подпира лакти на коленете си и прокарва пръсти през косата си. — Освен това не разбирам защо пътищата ни все се пресичат.
Поглеждам настрани към присвитата му фигура и усещам неочакван прилив на обич.
— Аз съм още по-объркана — отвръщам тихо.
— Вчера, след като ви видях в хола, започнах да се питам дали изобщо съм ви видял.
— И аз така — кимам енергично.
— Изниквате от нищото и изчезвате като дим.
— Именно — ахвам аз. Усещам облекчение. Значи не съм луда. За тази работа очевидно има логично обяснение.
Само че какво?
Няколко секунди оставаме неподвижни. И двамата мълчим, въпреки че въпросите ни напират като снежинки в преспапие. Как? Защо? Кой? Затварям очи. Отново се чувствам замаяна.
— Питах се дали не съм си ви представил.
Чувам спокойния му глас и отварям очи. Той ме наблюдава така, сякаш не може да повярва. Обляга се назад и скръства ръце.
— Трябва да ви призная, госпожице Емили, всичко свързано с вас, от дрехите до говора и маниерите ви, е напълно ново и непознато за мен.
— И аз мога да кажа същото за теб — усмихвам се срамежливо. Освен това между нас определено става нещо и съм сигурна, че не си въобразявам.
— Наистина ли? — пита той, без да откъсва очи от мен.
— Наистина — кимам аз.
Чувствам, че се изчервявам. Той да не би да флиртува с мен? Потръпвам. Леле, на това му се казва шантава работа. Дали да не се ощипя?
Ощипвам се.
Той е все още при мен. Седи на пейката. Седнал е точно до мен.
И флиртува.
Усещам, че започвам да се увличам, вдигам очи към него и няколко секунди оставаме така. Само че не са просто няколко секунди — все едно времето е спряло и секундите са се проточили. Стават толкова много, че всичко се променя и по гърба ми плъзва нова тръпка…