— И какво правиш в Уинчестър? — питам аз отчасти подозрително, отчасти, за да стане разговорът отново нормален. Колкото и да ми е приятно да седя тук с този красив непознат, трябва да се стегна поне малко.
— Пътувам с приятели, които останаха очаровани от витражите. Само че аз не проявявам интерес, затова предпочетох да изляза навън. Имах намерение да си прочета вестника…
Показва ми доказателството, че не ме преследва. В този момент забелязвам нещо. Задъхвам се. Какво, по…
В ъгъла на вестника виждам датата. Само че вместо 29 декември 2006 година, там пише „29 декември 1813 година“. Гледам, потривам очи, след това отново го поглеждам.
— Датата не е вярна.
— Вие все отказвате да повярвате на очевидното. Първо бях аз, сега „Таймс ъв Ландън“. — Черните му очи заблестяват.
— Просто не е вярно… — протестирам аз, грабвам вестника и прочитам заглавията. Чакайте малко, не е само датата, ами и статиите. Те са за събития от историята. Имам чувството, че съм попаднала на двестагодишен вестник. Нещо не се връзва. Освен ако…
Отново ми се завива свят и аз поглеждам към мъжа до мен, плъзвам очи към лъснатите ботуши и тесните бричове, редингота и часовника с ланец, високата колосана яка, вратовръзката, трапчинката на брадичката… Връщам се двайсет и четири часа назад в музея, огънят в камината, стените, официалния начин, по който се представи, как ограждението изчезна…
Сега образите ми се струват позамъглени, май съм забравила някои от нещата, които се опитвам да си спомня. Остават само дреболии, незначителни неща, за които не успявам да намеря обяснение. Писмото до сестра му, вестникът от 1813 година, как неочаквано изчезна, когато Спайк влезе в стаята, и днешната му ненадейна поява. Оглеждам се. Наоколо не се мярка никой. Двамата сме сами.
Може би е някой доста сложен номер, но — поемам си дълбоко дъх, за да се стегна за онова, което предстои — какво ще стане, ако допусна, че не е. Поколебавам се, защото знам, че наистина ще се замисля над немислимото. Ами ако наистина е онзи, който твърди, че е?
Ами ако наистина е господин Дарси?
— Треперите, искате ли моя шал?
Сепвам се и го виждам да развързва белия копринен шал на врата си. Кимам, без да кажа и дума. Трябва да има някакво разумно обяснение, просто трябва да има, но аз не успявам да го измисля. А пък онази част от мен, която е влюбена в господин Дарси и прекара цяла година в ходене по скапани срещи, няма никакво желание да измисля разни обяснения.
Без да каже и дума, той се навежда към мен и нежно загръща раменете ми с шала. Притаявам дъх. Цялата тази работа ми се струва напълно безсмислена, но пък понякога нещата просто са безсмислени. Когато не можеш да обясниш нещо, не означава, че то не е истинско. Същата работа като с летящите чинии, призраците, кръговете в житните ниви и… оживелия герой от някоя книга.
Престани, Емили! Ставаш смешна. Това е лудост. Този тип е напълно смахнат и се забавлява с теб! Хайде, момиче, стегни се веднага.
Неочаквано ми хрумва идея и аз бъркам в чантата, за да изровя „Гордост и предразсъдъци“. Дръпвам я навън и я размахвам под носа му като доказателство.
— Господин Дарси е герой от книга. От ето тази книга — заявявам на висок глас аз, за да заглуша напълно полуделите си мисли.
Той ми се струва силно изненадан.
— Аз ли? Писали са за мен в книга?
— Да, книгата е от Джейн Остин. Цялата книга е за теб… искам да кажа, за господин Дарси — бързам да се поправя аз. Господи, ама и аз съм една. — Виж — настоявам нетърпеливо. Тиквам книгата в ръката му. Сега ще трябва да чуя някакво смислено обяснение. Той не би могъл да обори доказателствата, нали?
За момент остава напълно спокоен, все така изпънал гръб, стиснал тънкото томче, а по лицето му пробягва сянка от съмнение.
— Това книга ли е?
Кимам бързо.
— Странно. Няма корица — отвръща той и аз се слисвам.
— Ти не си ли виждал книга с меки корици досега? — питам с досада аз.
В този момент се сещам. По времето на господин Дарси книгите са били подвързвани в кожа, меките корици не са съществували, което ще рече…
Бързо отблъсквам тази мисъл. Както вече казах, невъзможно е.
Той бавно обръща книгата, прокарва палец по корицата, смръщил е чело, след това внимателно я отваря на първата страница. Наблюдавам го, докато очите му шарят по текста. Напълно погълнат от написаното, той обръща още няколко страници. Личи му, че е слисан.
— Да, права сте — заявява спокойно той след малко.
— Знам — отвръщам доволно аз. Има и още нещо — разочарование. Той почти ме убеди, че цялата тази работа е истина, покрай дрехите и вестника. Добре, пълна лудост е, откачена фантазия, но на кое момиче не му се е искало да срещне истинския господин Дарси? Представяте ли си? Би било наистина невероятно.