Той вдига поглед към мен. Станал е много сериозен.
— Писали са за мен в книга. И за скъпите ми приятели господин Бингли и сестра му… — Отворил е книгата на коляното си, поглежда отново надолу, потънал в мисли, след това в крайчеца на устата му се появява едва забележима усмивка. — Трябва да призная, че съм поласкан, дето някой е написал книга за мен.
Чакай малко, изобщо не очаквах подобна реакция.
— Благодаря ви, че ми я показахте. Чувствам се невероятно горд. Това е изключителен комплимент — продължава той и ме поглежда. В гласа му се долавя нескрита гордост и ми се струва, че той е изключително доволен от себе си. — Въпреки че теорията ви, че не съществувам, никак не ми допада — добавя той и очите му греят весело. — Не само че съм пред вас от плът и кръв, ами ме има и черно на бяло.
Напълно сломена, аз отварям уста, за да кажа нещо, макар да не съм сигурна какво. Този тип е напълно луд. Не мога да отрека, че изглежда съвсем нормален, като изключим облеклото, и че е невероятно привлекателен… Господи, това е той моят късмет! Най-сетне се запознавам с готин тип, между нас прехвърчат искри, а той се оказва пълно куку.
— Има нещо, което не разбирам…
Обръщам се към чернокосия красив непознат. Той продължава да рови книгата, но усмивката му се е стопила.
— Защо останалите страници са празни?
— Празни ли? — повтарям аз. Господи, права бях. Той е напълно луд.
— Вижте.
Защо сърцето ми се сви? Той ми подава книгата и разлиства втората половина.
Това е, всичко е яс…
Чакай малко.
Не мога да повярвам. Вместо страниците да са напечатани, те са съвършено бели.
— Как е възможно? Не мога да повярвам!
Веднага се разколебавам и съмненията отново започват да ме измъчват. Тук става нещо странно. Нали четох същата книга в автобуса? Одеве беше нормална, а сега…
— Как го направи? — ахвам аз и я дръпвам от ръцете му.
— Нищо не съм направил — отвръща спокойно той.
Разлиствам книгата, сякаш очаквам останалата част от романа да се появи, но страниците си остават празни. Поне сто са. Бели листа. Гледам ги и не мога да повярвам, а през всичкото време се опитвам да намеря смислено обяснение. Само че не успявам. Как е възможно думите да изчезнат. Просто да ги няма?
— Това някакъв фокус ли е? — питам напълно объркана аз. — Баща ми прави номера с карти, които изчезват в ръкава му, но напечатан текст… Ти да не би да си фокусник или актьор… като Дейвид Блейн.
Той ми се струва притеснен.
— За съжаление не познавам въпросния господин Блейн, но ви уверявам, че съм господин Фицуилям Дарси. Защо не ми вярвате?
— Стига де! — Млъквам. — Просто не се връзва — мърморя аз и клатя глава.
— Госпожице Олбрайт?
В този миг усещам, че над мен е паднала сянка и се завъртам. Госпожица Сотин е застанала точно до нас.
— Вие изобщо чухте ли какво казах?
От колко време е тук? Така се бях прехласнала по господин Дарси, че не чух кога се е приближила. Обръщам се към господин Дарси, за да му обясня…
Само че пейката е празна…
— Казвах, че тръгваме след минута. Ако не побързате, ще изпуснете възможността да посетите най-важните за литературата места.
Ама той къде се дяна? Усещам смазващо разочарование. Сърцето ми блъска оглушително и аз прокарвам ръка по пейката до мен. Мястото, на което бе седнал, е все още топло. Не е възможно да съм си го представила. Въпреки това — вдигам ръка към гърлото си — шалът му го няма.
— Госпожице Олбрайт?
— А, да, идвам — отвръщам аз малко объркана.
— Тръгвайте. Хайде — пляска тя с ръце. — Може и да си мислите, че само така говоря, но витражите ще ви харесат изключително много. — Тя замълчава и ме поглежда с подозрение. — Добре ли сте?
— Да, малко ми се зави свят, но вече съм добре — отвръщам аз и се старая гласът ми да прозвучи небрежно и естествено. Притискам пръсти към пулсиращите си слепоочия. Така и не се уговорихме да се срещнем отново. Изправям се с разтреперани крака. Можехме да се уговорим, ако той беше истински.
— Простете, че се натрапвам, но разбрах, че снощи сте били в местната пивница.
Господи, какво им става на всички? Всички ли ще говорят за мен?
— Ами… да, ходих с Мейв. Две сами момичета — обяснявам шеговито аз.
Очаквам неодобрението й, но се оказва, че греша.
— Чудесно. Приятелството е най-подходящият балсам за болката от несподелената любов — заявява мъдро тя, след това добавя поверително: — Аз лично ви препоръчвам да стоите далече от сайдера.