Господи, кой й е казал?
— Така. Готови ли сме? — надига глас тя, очевидно приключила със съветите.
— Ами… да, напълно.
Поемам си дълбоко дъх, натъпквам ръце в джобовете си и тъкмо да потегля след госпожица Сотин, когато тя се провиква:
— Вижте! — Посочва нещо скрито в тревата под пейката.
— Какво е това? — питам аз развълнувана.
— Сигурно той си е изпуснал шала — отбелязва тя и продължава с бърза крачка към катедралата.
Тя поема с ритмични стъпки по чакъла, а аз се навеждам, за да го вдигна. Значи не съм си представила. Потръпвам цялата, когато го притискам до лицето си. Има неговия аромат. Този характерен мирис на парфюм и крем за бръснене.
Бързо натъпквам шала в джоба на палтото си и забързвам след екскурзоводката. И в този момент се сещам за нещо. Я чакай малко.
— Госпожице Сотин?
Тя се обръща от вратата.
— Да!?
— Казахте, че той го е изпуснал.
Тя ме поглежда, изражението й е спокойно и напълно неразгадаемо. Можех да се закълна, че забелязах миг на несигурност, някакъв проблясък, но той изчезна и тя побърза да влезе.
— Наистина ли? Просто грешка на езика — отвръща разсеяно тя. — Искала съм да кажа вие. — Без повече приказки пъхва някаква листовка в ръката ми и започва да обяснява: — Ако погледнете право напред, ще видите впечатляващия готически неф, построен през 1858…
Тринайсета глава
Полудявам.
Не, това абсолютно не е вярно. Аз съм луда. Напълно луда, все едно, че съм се върнала в колежа и се наливам с текила и пафкам трева.
Същата вечер съм в хотела, лежа, зяпам тавана и си мисля за следобедните събития. Почти единайсет вечерта е и аз се опитвам да заспя вече цял час, но просто не се получава. Умът ми действа на пълни обороти и шантавите мисли се въртят като мръсно бельо в пералня. Каква беше онази работа? Някакво преживяване извън тялото ли? Да не би въображението ми да си прави разни шегички? Герой от роман незнайно как оживял.
Пъшкам тежко, стискам възглавницата, обръщам я наопаки и се опитвам да намеря хладно място. Емили, това наистина е смешно. Започвам да се въртя, мятам се в леглото и дървената рамка скърца шумно. Роуз започва да блъска по стената.
— Моля те, престани — оплаква се тя. — Някои от нас се опитват да спят.
Браво! Сега ме обвинява, че правя секс. Нямаше да имам нищо против, ако наистина правех секс, но не е това. Лежа си в бархетната пижама, цялата на черешки, с пластмасова шина, която не ми позволява да скърцам със зъби, и си мисля за срещата с господин Дарси…
Среща с господин Дарси ли казах?
Стига вече. Трябва да стана.
Грабвам „Гордост и предразсъдъци“, намъквам си дънките и стар пуловер и слизам долу. Хотелът е притихнал. Изглежда всички са си в леглата и спят дълбоко. Влизам в празната трапезария.
Осветена е от най-различни лампи с абажури, каквито сигурно е имала баба ви, по стените са закачени десетки ловни сцени и помещението ми се струва невероятно уютно. Няма нищо общо с тузарските хотели в Ню Йорк, с минималистичните ултрамодерни мебели, стоманен блясък и сив бетон. Тук всичко искри, лъщи и проблясва, забелязвам аз, докато поглеждам към две неудобни на пръв поглед канапета край вертикалните колони на прозореца и стар кожен фотьойл. Тук ми харесва.
Приближавам до каменната камина, където е запален истински огън. Вече е прегорял, но зад решетката продължават да тлеят дърва. До нея са натрупани вестници. Бодва ме чувство на вина. Боже, каква съм глупачка! Това е вторият ми ден тук, а не съм отворила нито един английски вестник.
Изключи днешния, той беше отпреди двеста години, прекъсва ме гласът в главата ми.
Стряскам се, но въпреки това посягам към „Дейли Таймс“ и се настанявам на кожения фотьойл. Кеф, вижте ме само, чувствам се като господарката на имението, мисля си развеселена аз. Усмихвам се, отварям вестника и започвам да преглеждам страниците за нещо интересно.
Любовница на опозорен член на парламента си спомня връзката им. Медицинските сестри заплашват със стачка. Разкрита измама затри милиона лири.
Какво излиза, че независимо от коя страна на Атлантическия океан живееш, новините са все същите — букет от потискащи случки и клюки. Бавно преглеждам статиите. Нищо не привлича интереса ми. Преглеждам по-развлекателните страници. Май ще почета, и без това съм стигнала до…
Спайк Харгрийвс.
Името сякаш само изпъква. Мигвам и го поглеждам. Под интервюто с ирландски актьор е написано с малки букви:
Интервюто проведе щатният ни журналист Спайк Харгрийвс.
Леле, той бил истински журналист. При това в „Дейли Таймс“! Значи е истина. Впечатлена съм. Не ми е приятно да си призная, но наистина съм впечатлена. Той не работи в някой провинциален парцал, ами в национален ежедневник.