Гледам го и не мога да повярвам. Той да не би да се държи мило? Струва ми се, че говори искрено, но аз просто не съм сигурна.
— Много интересно — отвръщам с половин уста аз.
Не забравяй, Емили, нали си обърнала нова страница. Чисто нова.
— Нали? — съгласява се Спайк. Изглежда, не е забелязал сарказма ми. — Това май е една от причините, поради които станах журналист… — Той млъква и се усмихва срамежливо. — Извинявай, аз май те отегчавам. Виждам как ме гледаш и разбирам какво си мислиш. Тоя тип какви ги дрънка? Само че като започна, не мога да се спра. Според мен английският е чудесен език. Какво ще кажеш?
Оказва се, че не е лесно да продължа да му се сърдя. Разбирам, че двамата със Спайк имаме повече допирни точки, отколкото ми се иска да призная. Усещам как започвам да омеквам и за момент съм готова да започна обсъждане за литература, автори и стилове на писане. След това си спомням. „Скучна и безинтересна… освен това е американка.“
Веднага се наострям отново.
— Нямам представа — отвръщам сопнато аз. — Все пак съм американка.
Дори да разбира за какво намеквам, той не го показва.
— Значи не мислиш, че говорим същия език, така ли? — пита с любопитство той.
— Не.
— Наистина ли? Защо?
Добре, сега е моментът да смениш темата, шепне гласчето в главата ми. Само че аз не съм от хората, които се вслушват в съвети, дори в собствените си съвети.
— Не съм аз тази, която ръси гадости за хората — избъбрям аз.
Спайк трепва и свива вежди. Подготвям се за гневен изблик. Той започна, аз да не съм като някое дете, си казвам.
Няма никакъв гневен изблик. Бурята отминава и той се ухилва. Нямах представа, че може да се усмихва така. Усмивката е в ъгълчетата на очите му, ноздрите му се разширяват и всичките му бели зъби лъсват.
Само че не всичките са прави. Забелязвам, че долните са криви. Положението не е чак толкова зле, но дори зъболекар не би могъл да ги оправи, казвам си аз, защото ми трябва причина, за да го оплюя. Но това пък не е достатъчно добра причина. Той е дразнещо привлекателен. Нищо, че долните му зъби са криви.
— Не си подбираш думите, а? — отбелязва той, клати глава и почесва наболата си брада.
— Нито пък ти — отвръщам аз.
Той ме поглежда. Очевидно е, че не разбира за какво говоря.
— Вчера. Бяхме в автобуса, ти говореше по телефона — започвам аз и знам, че имам пълното право да му дам да се разбере. — Аз бях в тоалетната.
Той смръщва чело и се опитва да си спомни.
— Нямам представа за какво става въпрос… — започва той и ненадейно млъква. В същия момент усмивката му замръзва и той си поема шумно дъх през зъбите. — Мама му стара!
Толкова му е неудобно, че не мога да си намеря място от задоволство. След това нещата се променят. Мислех си, че ще съм предоволна, но притеснението му не се оказва балсам за душата ми. А пък гневът, който изпитвах към него, май се е стопил и вече… Опитвам се да си спомня какво казвах. Честно казано, вече забравих.
— Мислех си, че става въпрос за статията в „Дейли Нюс“. Видях, че я четеше, когато влязох.
Усещам как бузите ми пламват, когато той посочва скрития вестник.
— Слушай, знам, че ме мислиш за пълен гадняр…
— Сега вече говорим на един език — прекъсвам го безжалостно аз.
Той не обръща никакво внимание на сарказма ми.
— Слушай, дай да ти обясня. Не си ме разбрала. Извадила си казаното от мен от контекста. Не съм искал да кажа подобно нещо. Бях в кофти настроение, бях се скарал страшно с приятелката си…
— Ти имаш приятелка? — подигравам се аз и се преструвам на силно изненадана.
Следва мълчание и аз виждам, че той едва се сдържа да не ми го върне, но успява да стисне зъби и да продължи:
— Говорех с един приятел, просто се бъзикахме, лафехме си. Така се разтоварваме. Такива сме ние англичаните — добавя той.
Струва ми се отчаян.
— Може и да съм американка, но не съм глупава — тросвам се аз. — Скучна и безинтересна.
Той се мръщи.
— За разлика от готиното ти френско гадже — не се стърпявам аз.
Това пък откъде дойде? Защо го казах? Не че тя беше кой знае колко готина. Беше с червено червило, страхотно поло и шал. Какво от това?
За момент Спайк ми се струва шокиран, след това си спомня.
— Това ли било? — Изпъва рамене и се кани да нанесе удар.
— Кое?
— Нищо.
— Опа… — Протягам ръка и той остава на място. — Не ми ги пробутвай подобни приказки като „нищо“. Да не би да забрави, че съм жена? Нищо винаги означава нещо.
— И аз се чудя защо никога не съм разбирал жените — измърморва той и глътва от брендито.