— Не исках да кажа… просто… — Той се отказва и въздъхва. — Не ми казвай. И ти като мен си репортер и пишеш статия.
Поглеждам го с досада и решавам да не го тормозя повече.
— Управител съм на книжарница в Ню Йорк — обяснявам аз и се старая да не проличи колко се гордея с това.
— Я, че това е чудесно — възкликва очарован Спайк.
Какво удоволствие само, не че ще му призная.
— Видях една обява и… — Не знам какво друго да кажа. Просто нямам желание да му обяснявам как реших да тръгна на тази екскурзия. Защо да му казвам, че се отказах от мъжете след последната си кошмарна среща и нямах никакво желание да замина с разни малки каки на по двайсет, които са тръгнали на лов за мъже, готови да участват в някое състезание „Мис Мокра фланелка“. — Стори ми се интересно — отвръщам простичко аз.
Той ме поглежда също като Стела.
— Виновни са нашите. Те са книжни плъхове. Затова и името ми е такова: Емили Бронте Хемингуей Олбрайт.
— Леле — хлъцва той.
— Знам, бая име, а?
— Не е чак толкова зле, колкото моето.
Поглеждам го любопитно.
— Наполеон Цезар Нелсън Харгрийвс — избъбря той сериозно. — Баща ми е бил във флота. Бил е луд по военните лидери. — Откъсва ново парче от бонбона.
— Ясно — кимам аз и едва успявам да не се ухиля. — Сигурно, след като са те кръстили така.
— Аха — мляска Спайк.
— Я кажи, защо ти казват Спайк? — питам аз.
— Странно, че питаш — отвръща той, без дори да трепне.
— Чак пък странно. — Едва потискам кикота си.
— На името на… една битка — отвръща напълно сериозно той. — Битката при Спайк.
— Говориш за прочутата битка при Спайк ли? — влизам в тон аз.
— А, значи си чувала за нея, така ли? — пита той развеселен.
— Да, в Америка няма човек, който да не е чувал за нея — кимам сериозно аз. Следва кратко мълчание. — Я ми напомни къде точно се биеха.
— Ами… — Той присвива едното си око, сякаш се е замислил. — Беше нещо във връзка с картичките.
— Точно така, бях забравила — отвръщам аз. — Картички. Очите ни се срещат за миг и веднага проличава, че се забавляваме искрено.
— Та като каза картички. Прав си.
— Така ли? — Струва ми се изненадан.
— Да, това е хубава картичка. — Дръпвам я от пръстите му и се врътвам към касата. Битката при Спайк, как ли пък не. Щом му обръщам гръб, устата ми се разтегля в усмивка. Това му е лошото на Спайк. Може да е много готин, когато пожелае.
Петнайсета глава
Скъпи господин Макензи,
Пиша ви от Бат, Англия, домът на една от най-продаваните ни писателки! Прекарвам чудесно. Много ми се иска и вие да бяхте…
По дяволите! Не мога да напиша „с мен“ в картичка до шефа си. Изобщо нямам желание да е с мен. Въпреки че е симпатичен старец със странен вкус към папийонки и не го чувствам като шеф. Задрасквам написаното и го заменям с:
Много ще ви хареса. Дано всичко в магазина да е наред.
Щом се замислям за магазина, ме бодва тревога. Този магазин е като мое творение. Преди да тръгна, написах купища лепящи се листчета и ги разлепих навсякъде, в случай че изникне някой спешен случай, но дори така да е…
Емили, престани да се паникьосваш. Става дума за най-обикновена книжарница. Какъв спешен случай може да има, за бога? Може би ще свършат бройките на „Той не си пада по теб“.
Това се случи веднъж и аз трябваше да се разправям с цяла орда възмутени жени, но оттогава винаги осигурявам повече от достатъчно запаси. Както и да е, сигурна съм, че всичко ще бъде наред.
Дъвча края на химикалката и поглеждам отново картичката. Остава още много свободно място. Какво да пиша? Господи, никога не знам какво да напиша на една картичка. Все ми се иска да е нещо забавно, весело, а накрая пиша очевидното. Същата работа е и сега. „Пиша ви от Бат, Англия.“ Че то е очевидно, че съм в Бат, Англия, защото го пише отпред на картичката. Предавам се.
ВРЪЩАМ СЕ СКОРО.
— Заповядай, миличка.
Обедно време е и аз съм се настанила в уютно традиционно кафене с тапети на стада овчици. Вдигам поглед към сервитьорката, която носи поднос, отрупан с едро нарязани картофи, панирана треска и нещо, което в менюто бе описано като пюре от грах.
— Риба с пържени картофи, нали?
Стомахът ми се обажда доволно.
— Ммм, да, благодаря.
Бързо прибирам картичката, за да направя място за поръчката, и тя поставя чинията пред мен, последвана от огромна пластмасова бутилка кетчуп и нещото, наречено оцет „Сарсън“, след което се врътва и дебелият й чорапогащник прошумолява под изкуствената пола.
Вдъхвам дълбоко. Ароматът изостря още повече апетита ми и аз едва сега разбирам колко съм била гладна.