Ето ги и прочутите английски риби с картофки. Развивам ножа и вилицата от розовата салфетка и поглеждам алчно порцията. Би било невъзпитано от моя страна да не пробвам нещо традиционно, нали?
Изстисквам малко кетчуп в чинията. Това му е най-хубавото на ваканцията — изобщо не се чувстваш гузна, че не броиш калории. Същата работа като парите по летищата. Там парите не са истински пари, а калориите тук не са истински калории.
Отправям безмълвна благодарност към Всевишния, че не съм на мястото на Стела и не ми се налага да се тъпча в символичен бански прашка, оставям вилицата и посягам към един картоф. Това е единственият начин да се ядат картофи — с пръсти — нали? Парчето е горещо, пари, но това не е в състояние да ме спре. Това са истински картофи, едри, сочни, не като тънките резенчета, които сервират у нас.
— Струва ми се, че обядът ти харесва.
Обръщам се и забелязвам, че Ърни е седнал на съседната маса и ме наблюдава. Облечен е в карирана риза с навити ръкави, под които се подават татуировки. Чете вестник.
— Ммм… ммм. — Не мога да кажа нищо друго, защото устата ми е пълна с горещи картофи.
Ърни избухва в смях.
— Разбирам, че отговорът е „да“.
Спирам да дъвча и преглъщам.
— Извинявай, но са толкова вкусни, че нямах търпение.
— Сигурно — кима той. — Само че лекарят ми е забранил да поглеждам към риба с картофки — ръмжи той и поглежда с известна гордост малкия си корем. — Поръчал съм си печен картоф, риба тон и царевица. Без масло.
Поглеждам с нескрито съчувствие.
— Ама как хубаво ухаят тези картофи.
— Искаш ли един?
Той се поколебава.
— Какво пък — прошепва той. — Един няма да ме убие.
В този момент сервитьорката донася печения му картоф и рибата тон. Въпреки че има нещо като салата за гарнитура, обядът му никак не му допада. Ърни го поглежда, руменото му лице помръква и в очите му се появява тъга.
— Защо не седнеш при мен? — предлагам весело аз. — Тъкмо ще си откраднеш някой и друг картоф. И без това са ми много, така че ще ми помогнеш.
— Как така? — пита той и извива рошавите си вежди.
— А, това е стар женски трик — признавам аз и се отдръпвам, за да му направя място. — Поръчваш си салата, но караш гаджето да си поръча пържени картофи. След това през всичкото време му крадеш от порцията, докато накрая ги изядеш всичките. Само че това не се брои. Не се чувстваш виновна. Нали си поръчала салата?
Ърни се усмихва.
— Това ще го запомня.
— Да, страшен номер. И с други неща се получава. Десерти в ресторанти, пуканки, когато сте на кино, хотдог на мач… — Премествам печения му картоф настрани и поставям чинията си в средата на масата, за да си взимаме и двамата. — Направо да не повярваш.
Ърни избухва в смях.
— Така ли постъпваш с гаджетата си в Америка?
— А, не — поклащам глава аз. — Аз нямам гадже. Не съм и омъжена.
Гребвам си пюре от грах. Има същия вкус като мексиканския пържен боб. С тази разлика, че е зелено. Честно казано, никак не ми допада. Ърни обаче е очарован.
— Не ти вярвам!
Мой ред е да избухна в смях.
— Направо невероятно — подхвърлям иронично аз.
Той гребва пюре и мляска доволно.
— Обзалагам се, че се тълпят около теб.
Спомням си как преди няколко седмици стоях на тротоара пред заведението, докато Джон, архитектът, се опитваше да си навре езика в гърлото ми.
— Случва се. — Хапвам риба и предлагам парче на Ърни. Невероятно вкусна е. Мълчим, докато се храним.
— Не си ли набелязала някой?
Сърцето ми трепва, когато си спомням за красивия непознат край катедралата в Уинчестър. Моят господин Дарси.
— Да, набелязала съм един — отвръщам аз и се старая да не се изчервявам, но така и не успявам.
— В Америка ли?
— Не, запознах се с него тук, на екскурзията.
Ърни неочаквано пребледнява и усмивката му угасва.
— Много да внимаваш — предупреждава ме той.
— Защо? — смея се аз и едва сега разбирам, че той говори напълно сериозно. — Ърни?
Той извръща поглед.
— А, нищо — мрънка той.
— Кажи ми какво става? — настоявам аз.
Той се поколебава, след това въздиша.
— Не какво, а кой.
Поглеждам го учудено.
— Виж, не е моя работа да казвам каквото и да било, но не ми се иска да те наранят.
Въздъхвам облекчено. А, ясно, това са те старите с техните приказки и натрупания с годините опит.
— Физически, имам предвид…
Оставям вилицата, физически ли каза той? Мама му стара! Да не би да намеква, че сред нас има убиец? Веднага се сещам за господин Дарси. Не е възможно.
— За кого говориш? — питам тихо аз и се навеждам към него.
— За Спайк Харгрийвс, разбира се — мръщи се Ърни.