Измъквам се навън и той се показва от сенките. По-висок е, отколкото го помня, но си е все така готин. Гърдите ми се стягат и аз усещам силна възбуда.
— Трябва да престанем да се срещаме по този начин — подхвърлям небрежно аз.
Господин Дарси ме поглежда недоумяващо.
— Това е просто лаф — обяснявам аз и се усмихвам предпазливо. Застанала съм срещу него на чакълестата пътека и се чувствам много неловко.
— А, ясно. — Той кима, макар да е повече от очевидно, че изобщо не му е ясно.
Следва мълчание, двамата с него се гледаме и никой не проговаря.
— Как разбра къде да ме намериш? — Знаех си аз, че любопитството ще надделее.
Той си сваля шапката и прокарва пръсти през гъстата си черна коса.
— Не съм съвсем сигурен — признава той. — Разхождах се покрай вашия хотел и ви видях на прозореца. Прииска ми се да привлека вниманието ви… — Той млъква и навежда глава. — Моля ви да извините нетактичността ми.
Толкова е възпитан и внимателен, че започвам да се разтапям.
— Прощавам ти — отвръщам аз шеговито.
Той ме поглежда с умислените си очи.
— Искате ли да дойдете с мен?
Господи, той наистина е чудесен!
— Разбира се — усмихвам се аз.
Хващам го под ръка и усещам тръпка, която ми стига чак до слабините. Нямам представа дали става въпрос за феромони или за най-обикновена старомодна похот, но той е просто невероятен.
— Къде отиваме?
— До езерото — отвръща убедено той.
Езеро ли? Ставам нетърпелива. Имам чувството, че ще се получи много по-добре, отколкото, на която и да е първа среща, на която съм ходила.
Тръгваме бавно. Наоколо е толкова спокойно. Сякаш целият свят е заспал и единствените будни сме двамата с господин Дарси. Тази вечер има пълнолуние и всичко е обляно в млечна белота. Сякаш сънувам, казвам си аз и го поглеждам тайничко, за да се убедя, че е все още до мен и не е изчезнал като дим, не се е превърнал в тиква или нещо подобно.
Все още е тук.
Плъзвам очи по стиснатата челюст, римския нос, тъмните очи, които гледат право напред, белотата на ризата му, която изпъква дори на светлината на луната. Усещам топлината на тялото му. Все още нещо не се връзва. Господин Дарси не би трябвало да е истински. Въпреки това…
Без да ме поглежда, той, изглежда, е усетил, че го наблюдавам, и покрива ръката ми със своята. Странното е, че господин Дарси ми се струва по-истински от всички мъже, с които някога съм излизала.
Не знам за колко време се стига до езерото. Времето сякаш се размива и аз не го усещам как минава. Езерото пред нас прилича на бледо сребристо петно. Господин Дарси се навежда, вдига камък и го мята към водата, аз го наблюдавам как отскача по повърхността веднъж, два пъти, три пъти, четири, пет пъти, а след него плъзва лунната пътека.
— Я да видим колко можете да направите — обажда се той и ми подава камък.
Смея се и обяснявам, че не мога.
— Нито веднъж — пъшкам аз, когато камъкът ми пада във водата и потъва.
— Пробвайте отново. — Подава ми нов камък, застава зад мен и обвива пръстите ми със своите. — Ето така.
Усещам, че дъхът не ми достига.
— Разбрах — прошепвам аз и усещам топлия му дъх по врата си, стегнатото му тяло зад моето. Господи, нямах представа, че мятането на камъни може да е толкова весело и забавно.
Оставаме така известно време и господин Дарси открива стара лодка с гребла под плачещата върба, качваме се и стигаме чак в средата на езерото. Не мога да повярвам, че се случва. Имам чувството, че съм попаднала в сцена от романтичен филм — нали се сещате, онези сантиментални моменти, които са придружени от песен на Coldplay — само че в моя случай саундтракът е плискането на водата около веслата.
В този момент господин Дарси престава да гребе, вдига глава и посочва:
— Това е Орион.
Вдигам очи към кадифения мрак и проследявам точиците светлина. Приличат на милиони малки диаманти. Никога досега не бях успяла да различа някое съзвездие, но този път то се вижда съвсем ясно, виждам ловеца и пояса му. Обзема ме радост и изведнъж ми хрумва, че макар да нямам представа какво става и да не мога да намеря никакво обяснение, в момента се чувствам великолепно и нищо друго не ме интересува.
— Ще ти призная, че съм мечтала да преживея подобен момент — шепна аз. — Исках да те срещна.
Отговор няма и аз отдръпвам очи от небето и поглеждам господин Дарси. Той ме наблюдава с напрегнат поглед и очевидно не смята за необходимо да каже каквото и да било. Усещам как по гърба ми пробягва тръпка. Господин Дарси е напълно различен от останалите мъже, с които съм излизала — свикнала съм с тъпите им шеги, с нищо незначещите приказки и какви ли не измишльотини, но мъжът до мен е просто невероятен.