Ако можех да открия дори едно нещо, заради което да критикувам господин Дарси, щях единствено да кажа, че е прекалено невероятен, казвам си аз, започвам да се притеснявам и извръщам очи. Това романтично поведение е прекрасно, той е много красив както е смръщил чело, истински мъж с тежест.
Не че не обичам мъжете с тежест. Нищо подобно. Хубаво е мъжът да има тежест. Особено след като някои от идиотите, с които съм излизала, се заливат от смях, когато пръднат и не могат да останат сериозни дори за минута. Е, от време на време е хубаво да поразпуснеш. Малко празни приказки за какво ли не — може да е за текущите събития, клюки за знаменитости, какво дават по телевизията. Може би дори да оплюеш някой от участниците в „Америкън айдъл“.
Говоря пълни смехории. Това е господин Дарси. Той не знае какво са това празни приказки; той обмисля всяка дума, преживява всичко, което се случва, а където и да мине, пулсът на жените се ускорява. Нали затова съм влюбена в него!
След малко той ни връща на брега, подава ми ръка като истински кавалер и аз слизам от лодката. Двамата заедно поемаме към града. Преди да се усетя, сме отново пред хотела и господин Дарси заявява:
— Не бива да ви задържам цяла нощ.
Напротив, можеш да ме задържиш колкото искаш, нашепва гласчето в главата ми, ала аз само кимам и му се усмихвам. Честно казано, тази вечер ме остави в нещо като транс.
— Лека нощ, Емили — покланя се любезно той.
Няма никаква целувка за лека нощ. Бодва ме разочарование. Какво да се прави? Ама и аз какво очаквах? Той е джентълмен, нали не си забравила?
— Лека нощ, господин Дарси — наблягам аз на името му. Той ме изчаква да се изкача по стълбите и да извадя ключа от джоба си. Пъхвам го в ключалката и отварям вратата. След това се поколебавам. Не мога да вляза в хотела просто така и да хлопна вратата, да го оставя да изчезне в нощта, без да знам какво ще стане. Просто не мога.
— Кога ще те видя отново? — питам аз и се врътвам към него.
Гласът ми е напрегнат и писклив. Нищо не става от мен. Въпреки това трябва да го попитам.
Той тъкмо е поел нанякъде, спира под уличната лампа, обръща се напълно спокойно и отвръща загадъчно:
— Скоро.
Седемнайсета глава
Събуждам се рано на следващата сутрин.
Скоро.
Това пък как да го разбирам?
Опитвам се да разбера, лежа в леглото и гледам към тавана. Думата е заредена с толкова много разочарование. Тя е толкова относителна. Толкова двузначна. Всеки може да я разбере както си поиска. Може да означава десет минути, както когато казвате „Ще съм готова след малко“, но също така може да означава няколко седмици или няколко дни, както когато казвате „Доскоро“. Нали казах на леля Джийн, че ще се видим в най-скоро време, а това беше миналата Коледа.
Браво!
Мръщя се и се обръщам по корем, за да заровя глава във възглавницата.
Ама той не можа ли да каже нещо по-точно? Какво толкова, ако кажеш довечера, за бога?
Според мен думи като „скоро“ не трябва да бъдат употребявани, когато става въпрос за любов и романтика и сърдечни вълнения. Трябва да бъдат строго забранени. В противен случай ще прекараш половината си живот в чакане на това „скоро“.
Или пък ще си лежиш по корем в леглото и ще си задаваш подобни въпроси.
По дяволите!
Дразня се от себе си, защото правя точно това, което си казах, че няма да направя никога повече, когато става въпрос за мъж — който и да е мъж, не говоря конкретно за господин Дарси, — поемам си дълбоко дъх няколко пъти, както правим в часовете по йога (което е и единственото упражнение, което правя успешно в часовете) и се стягам.
Точно така, решавам аз. Всичко това ще бъде забравено. Голяма работа. Ще се видя с него, когато се случи. Отново си поемам дъх. Виждате ли, всичко си идва на мястото.
Чувам, че телефонът ми тихо звъни.
Господи, ами ако е той!
Вдигам рязко глава и пред очите ми изплуват черни точки, въпреки това се хвърлям към леглото. Трескаво ровя в чантата си, която се оказва затрупана от дрехи, измъквам я, пъхвам вътре ръка и прехвърлям всичко, което прилича на телефон. По дяволите, сега ще спре да звъни, ще…
Намерих го.
— Ало… добро утро — започвам аз и снишавам глас с няколко октави. Опитвам се да говоря спокойно и прелъстително.
Вместо това гласът ми звучи като на брат ми.
— Емили, ти ли си?
— Здрасти, Стела — отвръщам с престорена веселост аз и се тръшвам обратно на възглавницата.
Господи, каква съм глупачка. Къде ми е акълът? Естествено, че не е той.