— Какво става? — питам аз и се опитвам да скрия разочарованието си.
— Може ли да ти кажа нещо важно?
Сърцето ми натежава. Много добре знам какво следва.
— Мъжете са пълни смрадливци!
Стела ми звъни, за да си изплаче мъката. Не иска да си говорим. Не я интересува как прекарвам и какво съм видяла. Дори не желае да чуе съветите ми.
Не, Стела е просто подразнена. (В този случай са мъжете, въпреки че в миналото сме обсъждали и въпроси като „тъпото джавкащо чихуахуа на съседите, дето не ме остави да мигна“ или „Как е възможно чаша чай да струва три долара в кафенето, след като пликчето струва нищо и никакви десет цента?“)
— Тази вечер трябваше да се видя със Скот, а той ме разкара…
Не е нужно да казвам каквото и да било. Важното е да слушам, без да я прекъсвам, освен обичайното „аха“ или „сериозно“ в подходящите моменти.
Както например сега.
— Сериозно?
— Да, можеш ли да повярваш? Разбрахме се довечера да излезем на вечеря — щеше да ме води в някакъв готин ресторант на Плая дел Кармен, — но изобщо не ми се обади…
Изправям се, измъквам крака изпод одеялата и се опитвам да си събера мислите. Не съм от хората, които щом скочат от леглото, ококорват очи и навирват опашки.
— Помислих си, че няма да остана в стаята си и да се тръшкам заради някакъв си…
— Аха.
Прозявам се безшумно и поглеждам часовника си. Пак ставам точно десет минути преди края на закуската. Трябва да се приготвя.
Втурвам се в банята, подпирам лакти на мивката и се взирам в отражението си в огледалото. Олеле! Гледката е ужасна. Много ми се иска да кажа, че светлината е виновна (сигурно всички електротехници на този свят са мъже, защото нито една жена не би инсталирала толкова ярка светлина, насочена право в очите ти), но май така си изглеждам. Нищо чудно. Почти не съм спала.
Нямаше работа да обикаляш улиците на Бат в малките часове заедно с господин Дарси.
При спомена усещам как в гърдите ми се разлива топлина.
— Затова тръгнах с Беатрис за „Амиго“ да потанцуваме…
Решавам, че е време да напомня за присъствието си.
— Сериозно?
— Точно това направих! — възкликва тя.
Внимателно завъртам кранчето за студената вода и мокря кърпата си. Едно от правилата, когато слушам Стела, е, че трябва да й отделя цялото си внимание. Нищо че може да ме прекъсва в особено важен момент. Щом тя иска да говори, значи трябва да зарежа всичко останало. Не ми е позволено да върша каквото и да е друго.
— Сложих си новите невероятни панталони, онези със сребърното райе отстрани, а на циците си сложих страхотния саронг, дето го взех от Чайнатаун. Получи се страхотен топ…
След като съм си натискала лицето, започвам да си мия зъбите. Хм, тук вече може да ме хване.
Изстисквам малко паста и се опитвам да си измия зъбите със затворена уста. Получава се. Въпреки че пастата се пени прекалено много.
— Аха… аха… — продължаваш да муча аз с пълна уста.
— Както и да е, двете с Беа бяхме в клуба и си пийвахме маргарити…
Плюя в мивката и се отказвам да си изплакна устата, за да опазя приятелството си. Засега всичко върви добре. Ако продължавам с това темпо, ще успея да сляза на закуска.
— Познай кого видях!
Първо трябваше да се изпишкам.
— Скот! — изписква тя в слушалката.
— Сериозно?
Защо винаги ми се пишка в най-неподходящите моменти?питам се аз и си спомням деня, когато ми се допишка в автобуса и подслушах разговора на Спайк. Дали да не започна да пия сок от боровинки или грейпфрут, нали казват, че били много добри за пикочния ти мехур.
Тихо вдигам капака на тоалетната чиния. Мускулите ми може и да са като от стомана, но този път няма начин да стискам. Само за пет секунди нуждата да си свърша работата е вече неудържима. Моят мехур е като истинско ферари.
— Заварих го там с цяла сюрия момичета. Беше там, представяш ли си? Кълчеше се на дансинга.
— Сериозно? — Тихичко започвам да развивам ролката тоалетна хартия, като внимавам да не вдига шум и да не ме издаде.
— Сериозно! — провиква се тя. — Висяха му на врата, той не спираше да ги опипва, а аз за малко да не го видя покрай всичката пяна.
Пускам тоалетната хартия в тоалетната, за да съм сигурна, че няма да има много шум.
Нали се сещате, че не ми се случва за пръв път да пишкам, докато говоря по телефона.
— Затова отидох при него и му плиснах маргаритата в лицето. Знам какво ще кажеш, Ем…
Ами? Защото аз не знам, мисля си безмълвно, сядам на кенефа, поредната дума, която научих от Кат.
— Жалко за хубавата текила, но бях невероятно ядосана…
Аз пускам едно съчувствено „аха“.