— Предавам се. Дори не мога да й избера подарък.
Изглежда толкова сломен, че сърцето ми се свива.
— Искаш ли да ти предложа нещо?
— Разбира се — кима доволно той.
— Ще свърша детективската работа и ще разбера какво иска. — Стискам ръката му. — Обещавам ти, че няма да бъде „Румънските акробати“. — Усмихвам се мило и изтеглям книгата от ръцете му. — Не че книгата не е хубава — добавям аз дипломатично. — Просто не е подходяща за Стела.
Фреди ме поглежда с огромна благодарност, сбогуваме се и той излиза от книжарницата. На вратата се сблъсква със Стела, която тъкмо се връща от обедна почивка, цялата поруменяла от вълнение.
— Здрасти, Фреди — поздравява разсеяно тя. Промушва се покрай него и заявява:
— Имам изненада за теб!
Над рамото й виждам Фреди. Застанал е на входа и наблюдава Стела. Изражението му е красноречиво.
— Направо ще паднеш от кеф.
Когато излиза на улицата, се обръщам към Стела:
— За кое? — питам аз. Тръшвам се на стола с колелца зад щанда и се придърпвам към компютъра. Познавам Стела достатъчно добре и знам, че онова, което според нея е кеф, за мен не е никакъв кеф.
Започвам да преглеждам имейлите. Книжарницата най-сетне е празна, с изключение на жената, която продължава да разглежда биографиите, и аз решавам, че моментът е подходящ да направя няколко последни поръчки преди Коледа.
— Знам какво ще направиш — продължава Стела, така обхваната от ентусиазъм, че не забелязва нищо. Сваля шала на райе, хвърля го на щанда и застава до мен задъхана, също като лабрадора на нашите, когато усети аромата на храна.
— Какво? — продължавам да пиша.
— За ужасните срещи, на които все ходиш — обяснява въодушевено тя.
— Благодаря ти, че ми напомни, но вече не ходя по срещи.
Стела замахва пренебрежително с ръка. Все още не си е свалила ръкавиците.
— Ще се поразвеселиш, като дойдеш с мен и цяла женска компания — нарежда възторжено тя.
Изчаква малко, за да стане по-драматично и да я попитам къде имат намерение да ходят — убедена съм, че очаква да се развълнувам също като нея, — само че аз успявам да измрънкам нещо като „хм“.
Това съвсем не е достатъчно за Стела.
— Ем, заминаваш за Мексико! — заявява тя така приповдигнато, сякаш е водеща на телевизионно състезание и обявява резултата пред нищо неподозиращите участници.
Обръщам гръб на монитора и я зяпвам.
— Стела, какви, за бога, ги приказваш?
— За Нова година! — продължава тя и се настанява на щанда. Поглеждам я строго, но както обикновено, тя не ми обръща никакво внимание. Кръстосва крака, подръпва мрежестия си чорапогащник и пак ме подхваща. — Току-що се обади приятелката ми Беатрис, която живее в Лондон. Резервирала е места за пътуване до Канкун в Мексико. Две са се отказали в последната минута, което означава, че има две свободни места — тя се ухилва доволно. — Аз — заявява тя и бодва гърди с пръст. — И ти — този път пръстите й щръкват към мен. — Трябва само да си платим самолетните билети от Ню Йорк.
— А кой ще работи тук, докато си веем капите из Мексико? — мърморя недоволно аз. Честно да ви кажа, Стела няма никакво понятие какво е да си управител. Тя си въобразява, че книжарницата си работи сама.
— Всичко е уредено — заявява доволно тя. — Господин Макензи вече предложи помощта си.
— Говориш за господин Макензи, собственика? — вдигам изненадано поглед аз. — Да не би да си го питала?
— Обадих му се одеве. Каза, че щяло да му достави невероятно удоволствие да е тук, докато ни няма. Честно да ти кажа, май остана доволен, че го попитах — признава щастливо тя. — Каза, че щяло да му се отрази добре да се отърве за известно време от жена си. — Стела пъхва дъвка в устата си и започва да мляска.
Зяпвам я напълно слисана. Не знам дали да се радвам, че за пръв път от пет години не ми се налага да работя между Коледа и Нова година, или да се разсърдя, задето Стела не ме е попитала първо. Решавам, че е по-добре да се зарадвам.
— Ами, добре — кимам аз, за да кажа нещо.
— Супер — провиква се Стела, прави розово балонче и го спуква с език. — Ще бъде направо страхотно. Очевидно е от онези организирани екскурзии за неомъжени — казва се „Клуб от осемнайсет до трийсет“.
Не може да бъде!
Обхваща ме ужас. Непрекъснато разглеждам английските списания, които получаваме в магазина, и ги знам тези организирани ваканции. Това е личната ми представа за ад.
— Клуб „От осемнайсет до трийсет“, а? — повтарям аз, удивена, че още не съм хукнала към кенефа да повръщам.
— Аха — грейва радостно тя. — Невероятно, нали?
Я чакай малко. Тя да не би наистина да употреби думата „невероятно“?