— Гадина мръсна!
Този път се обаждам по-ентусиазирано:
— Аха.
— Копеле!
Следва изпълнено с омраза „аха“.
— Скапаняк!
Накрая й пробутвам едно енергично „аха“, което има за цел да й вдъхне увереност.
Невероятно е какво можеш да постигнеш с интонация.
— Загубеняк! — продължава тя, накрая уточнява: — Всъщност той не е загубеняк, нали? — заявява сухо тя — Той е богат, красив, постига успехи и в момента се кефи, защото участва в оргия.
Изпишквам се и ставам. В този момент се сещам, че не трябваше…
— Господи, каква съм глупачка — добавя тихо тя и аз забелязвам, че гласът й трепери. — Бях се захласнала по него. Реших, че наистина му харесвам.
Следва мълчание и я чувам как подсмърча. Мой ред е да заговоря.
— Ти наистина ли го харесваше? — питам тихо аз.
— Да. — Тя подсмърча отново, този път по-шумно и аз си я представям как седи на леглото в хотелската си стая и попива сълзите си с китайския саронг. — Беше малко арогантен… — тя млъква, обзета от съмнения.
За пръв път признава, че Скот може и да не е бог, за какъвто го мислеше, затова аз използвам възможността.
— Само малко ли? — пробутвам й аз. Чувствам се като Харви Кайтел в онзи филм с Кейт Уинслет — нали го помните, онзи, в който тя беше в някаква секта и той трябваше да я убеди да ги зареже.
— Ммм — мънка тя и продължава да подсмърча в саронга, но вече усещам, че се замисля. Следва кратко колебание, а след това заявява: — Разправя ми за премиите си, как тази година бил изкарал истинско състояние на компанията си, затова очаквал огромен бонус…
— Сериозно? — питам аз и се старая да звуча изненадана.
— Абсолютно — отвръща, сякаш и тя е изненадана. — Да не говорим, че не спря да размахва платинената си кредитна карта „Амекс“…
— Тъпак — поддържам я аз. В момента трябва само малко да я подкрепя и тя ще каже каквото има като лавина. — Ами дрехите му? — питам я аз и стискам палци.
— Господи, не ми казвай, че съм забравила да ти кажа за дънките му — провиква се тя.
Бинго! Готово. Сега ще разбие напълно вкуса му. Магията е развалена.
— Бяха с подгъв!
Не разбирам какъв е проблемът да си с подгънати дънки, но очевидно според Стела това е по-зле, отколкото да си сериен убиец.
— Освен това имаше колан с огромна сребърна тока. — Тя вече крещи. — Ем, беше ужасно. — Тя отново ревва: — Господи, къде ми беше умът? Бях толкова впечатлена… — Тя млъква и въздиша. — Беше толкова забавен — признава накрая.
— Падаме си по големите вълни, но по някое време започва да ти прилошава от тях.
Стела избухва в смях.
— Благодаря, Ем.
— Защо ми благодариш?
— Задето ме изслуша.
— Винаги съм насреща. — Потискам поредната прозявка.
— Леле, ама аз нямам никаква представа кое време е там. Да не би да съм те събудила?
— Да… нещо такова… снощи малко позакъснях. — Грабвам лъскавия розов мохерен пуловер от пода, където го хвърлих снощи, и го навличам през глава. Мирише на нощ, на дим и на него.
— Чакай да позная. Играла си на домино — шегува се тя.
— Не, бях с един мъж.
Ето, казах го.
Следва пълно мълчание. Оказва се, че тя не намира сили да реагира.
— Мама му стара! — писва тя, след това повтаря „Боже“ безброй пъти (а аз използвам момента да пусна водата в тоалетната и да си измия ръцете). Най-сетне ахва. — Да не би да си била на среща?
Замислям се. Досега не ми се струваше, че е среща, но…
— Да… може и така да се каже.
— Не мога да повярвам! — ахва тя.
И аз не мога — мисля си аз, докато се реша и оглеждам отражението си. Спомените от снощи ме връхлитат. Двамата вървяхме хванати под ръка, хвърляхме камъни, гребахме в езерото, гледахме звездите… Снощи ми се струваше невероятно, но сега звучи доста банално.
— Не мога да повярвам, че не си ми казала веднага.
Можех ли да взема думата от нея?
— Разкажи ми за него — настоява Стела.
Естествено. Сега ще започне да разпитва за подробностите. Как не се сетих? В този момент вече съжалявам, че й казах.
— Малко е сложно…
— Не ми казвай. Сещам се. Той е женен — прекъсва ме тя.
— Разбира се, че не е — сопвам се аз.
— Колко съм глупава, аз съм омъжена — смее се тя презрително. — Какъв тогава е проблемът?
По дяволите! Откъде да започна? Той е герой от книга и в същото време е съвсем истински. Срещали сме се два пъти, но той всеки път изчезва нанякъде и аз никога не знам дали ще се появи отново. Освен това е безкрайно известен и всяка жена иска да излезе на среща с него. Да не забравяме, че живея в Ню Йорк, а той — в Англия, при това преди около двеста години.
Объркано ли звучи?
И аз съм объркана.