— А, само брат ми Пади е там, но ще прекара Нова година на вилата на дъщеря си в Испания…
Усмихва се ведро, докато говори, но в очите й се таи тъга. Още от самото начало си мисля, че Мейв е неомъжена или вдовица. Тъкмо затова гледа така тъжно, все едно скърби за някого, решавам аз и поглеждам безименния й пръст. Знам, че досега не носеше пръстен, но може…
— Никога не съм се омъжвала — обяснява тя, когато забелязва погледа ми.
— Не исках да…
Мейв забелязва неудобството ми и бърза да ме успокои:
— Всичко е наред, миличка, хората често ме питат.
— Никога ли не си искала? — любопитствам аз.
Тя се поколебава за момент, сякаш мисли за нещо друго, след това заявява спокойно:
— Просто не се получи.
Натъпква ръце в джобовете на семплото си вълнено палто и сочи група деца, които правят снежен човек на площада.
— Господи, виж ги само! Нали са чудесни?
С това разговорът ни приключва и ние спираме за малко, за да ги погледнем, увити в пъстри шалове и вълнени ръкавици, лицата им грейнали от възбуда, докато поставят копчета за очи и морков за нос. Разговорът ни щеше да мине на съвсем друга тема и аз щях да забравя напълно, но се обръщам към нея и забелязвам тъгата в очите й, която усмивката не успява да скрие. В този момент разбирам, че Мейв крие нещо от мен. Просто не знам какво е.
Решавам, че трябва на всяка цена да разбера.
— Какво има, Мейв? — питам невинно аз.
Тя не отговаря и продължава да гледа напред, но аз забелязвам как мускулите на челюстта й се стягат. Обзема ме съжаление. По дяволите! Защо ми трябваше да я питам? Изобщо не трябваше да се обаждам. Какво ми влиза в работата?
— Виж, много се извинявам — бързам да замажа положението аз. — Не е моя работа…
— Имах дъщеря.
Млъквам.
— Бях на осемнайсет. Тя бе най-прекрасното създание, което съм виждала. Кръстих я Орла — продължава тя в минало време. — Позволиха ми да я подържа няколко минути, след това ми я взеха.
Притиска ме тъга. Господи! Това ли било? Значи затова е толкова тъжна. Мейв е имала дъщеричка, която е починала. Ужасно!
— Няма ден, в който да не мисля за нея.
Поглеждам Мейв. Очите й са пълни със сълзи и на мен ми се иска да кажа нещо, с което да я успокоя, но просто не знам какво. Всички изтъркани лафове ми се струват напълно неподходящи. Тя е събрала в себе си огромна мъка. Дори не мога да си представя какво е преживяла.
— Питам се къде ли е, какво прави, дали има свои деца — продължава Мейв. Говори бързо, сякаш разказва на себе си.
Започвам да се обърквам.
— Тя пораснала ли е?
Мейв кима.
— Тази година е навършила трийсет и седем.
— Мислех… стори ми се, че… — млъквам.
— Че е починала ли? — довършва вместо мен Мейв и се усмихва тъжно. — Не — клати глава тя. — Дадох я за осиновяване. Аз бях тази, която умря в този ден. — Тя ме поглежда в очите, забелязва, че не разбирам, и добавя тихо: — Умрях в мига, в който я отнесоха.
В този момент всичко ми става ясно. Тъгата, която забелязах у Мейв още от самото начало, усещането, че скърби за нещо, е било заради дъщеря й, не заради нея.
— Дадох я. Звучи толкова лесно, а всъщност не е — обяснява Мейв. Преглъща с усилие и ме поглежда с блеснали очи. — Това бе най-трудното нещо, което съм правила в живота си. Сърцето ми бе разбито.
Стискам ръката й, за да й вдъхна кураж. Иска ми се да й задам купища въпроси, но ми се струва, че Мейв е пазила тази тайна толкова дълго, че сега единственото й желание е да я сподели. Затова слушам, докато тя говори.
— Казваше се Шеймъс. Запознахме се на един панаир. Имаше дълга черна коса. Сини очи. Изрязани скули. И най-красивите ръце с дълги фини пръсти; гладка светла кожа. Не бях виждала такива ръце. Ръцете на мъжете са винаги груби, с мазоли, набити с мръсотия от работата на полето.
Без да я карам, тя започва да ми разказва историята си, зареяла поглед някъде напред.
— Беше художник. Рисуваше пейзажи. Малкият апартамент, който бе наел, бе пълен с огромни мрачни платна… — Гласът й затихва и аз разбирам, че тя се е пренесла при него в апартамента му и е завладяна от старите чувства. — Не познавах друг като него. Нашето семейство се изхранваше от фермата. Нямах представа какво е хипи. Не знаех нищо. Била съм толкова наивна.