Тя поклаща глава, сякаш не може да повярва.
— Той ми каза, че ме обича, и аз му повярвах. Всички ме предупреждаваха да не му вярвам, но аз не ги послушах. Какво знаеха те? Бях млада, упорита и нищо не можеше да ме сломи. Освен това бях влюбена.
Като я знам каква е сега, просто не можех да си представя силната, жизнена и самоуверена Мейв.
— След това забременях. И изведнъж се оказа, че той вече не ме обича — обясни простичко тя.
Мълча известно време, след това не се стърпявам и питам:
— Какво стана с него?
— Не знам — свива рамене тя. — Тръгна си от града. Избяга. А пък аз останах. Бях на осемнайсет, неомъжена и бременна. Вече имаше нещо, което можеше да ме сломи.
Тя се усмихва тъжно.
— Свещеникът ми каза, че съм посрамила цялото си семейство. Брат ми ме изхвърли. Нямаше къде да живея. Нямах работа. Не можех да издържам бебе.
Опитвам се да си се представя на нейно място, но не мога. Родителите ми никога не биха ме изхвърлили заради подобно нещо. Времената са други. Да си неомъжена и бременна не е кой знае какво. Това в наши дни е напълно естествено. Колко е тъжно като си помислиш, че нещо, което никой не би забелязал днес, така е объркало живота й. Горката Мейв. Господи, сигурно е била уплашена и съвсем сама. Нищо чудно, че самочувствието й се е стопило.
— Нямах избор — продължава тя и избърсва сълзата, която бавно се стича по бузата й. Стискам ръката й. — Само че това е лъжа, нали? — Тя подсмърква, този път ядосана. — Имала съм избор. Трябваше да откажа. Можех да избягам с нея. Можех да си намеря къде да живея, да работя. Постъпих като страхливка.
— Не е вярно — провиквам се възмутено аз. — Нещата са били коренно различни едно време. Не можеш да се виниш.
— Защо да не мога?
— Защото не бива да се самонаказваш. Направила си най-доброто за детето.
— Наистина ли съм направила най-доброто? — пита тя и аз забелязвам чувството на вина, което я е измъчвало години наред. — Тя имаше единствено мен. Баща й я бе изоставил, а след това и аз. — Устната й потреперва и тя я прехапва. — Толкова се срамувам от постъпката си. Не заслужавам никога повече да съм щастлива. Направих нещо ужасно, Емили. Заслужавам да бъда наказана. Тя сигурно ме мрази и аз не мога да я виня.
— Не знаеш със сигурност — споря аз.
Мейв подсмърча шумно, очите й все още са впити в децата със снежния човек.
— Някога мислила ли си да я потърсиш? — питам тихо аз.
Тя мълчи.
— Веднъж се опитах — отвръща тихо тя. — По онова време щеше да е на осемнайсет, но… — Отново млъква и поклаща глава, сякаш й е трудно да говори. — Сънувам я. Представям си я, опитвам се да измисля как изглежда. Питам се какво ли е да имаш дъщеря, да си нечия майка. — Обръща се към мен и светлосините й очи търсят моите. — Вие с майка ти сте щастливки. Имате се една друга.
Замислям се за мама. Никога не сме имали традиционната връзка между майка и дъщеря, а сега, докато слушам Мейв, се чувствам излъгана. Естествено, погледнете Мейв. Тя е готова на всичко, за да поговори поне веднъж с дъщеря си, докато моята майка дори не идва да ме види, веднъж не се е сетила да ми се обади по телефона.
Ти да не би да си безгрешна, Емили? Кога за последен път се сети да я попиташ как е и какво прави? Интересът ти угасваше в мига, в който чуеше дежурното „добре“.
— Трябва да ти призная, че ние двете с мама не сме близки — доверявам аз. — Не си говорим много.
— Така ли? — пита Мейв. — Защо?
Замислям се над въпроса й. Същия този въпрос съм си го задавала стотици пъти през годините, без да намеря отговор.
— Честно казано, не знам — свивам рамене аз. — Когато бях по-млада, се въртях повече около нея, беше ми забавно, но сега, с годините… — Млъквам. — Тя винаги е била прекалено ангажирана с кариерата си, с благотворителната работа, с пътуванията, с баща ми, с брат ми и затова не ми се искаше да я притеснявам с глупостите, които ми се случваха в училище, или неприятностите, които имах с гаджетата си. Затова споделях с приятелките си. Все още е така.
— На нея сигурно й се е искало да споделяш с нея. Нямало е да каже, че са глупости. Щом е било важно за теб, било е важно и за нея.
Усмихвам се.
— Ти просто не познаваш мама.
— А ти, Емили, сигурна ли си, че я познаваш?
Колебая се.
— Някога питала ли си я? Опитвала ли си се да поговориш с нея? Споделяла ли си нещо с нея? Доверявала ли си й се? — продължава Мейв. — Да знаеш, Емили, много ще се изненадаш. Може би нея я боли не по-малко от теб.
— Мен не ме боли — бързам да отвърна аз.
— Наистина ли? — прошепва Мейв. — Научила съм се, че хората невинаги споделят онова, което чувстват, защото предполагат това или онова, без да знаят истината. Друг път хората така добре прикриват чувствата си и се преструват толкова умело, че успяват да убедят и самите себе си.