Докато слушам Мейв, нямам представа дали говори за мен, за мама или за себе си. Май става въпрос и за трите. Сигурно е права. Досега все си казвах, че взаимоотношенията ми с нашите, най-вече с мама, са такива, каквито са, но то е, защото съм успяла да се убедя. Ако съм честна със себе си, много бих искала да поговоря с нея така, както в момента си говоря с Мейв. Много ми се иска да съм имала с нея такава близка връзка. Едва сега разбирам, че почти не познавам мама. А и тя почти не ме познава. Говорим си по телефона, пишем си имейли, но разговорите се въртят около книги и напомняне за рождения ден на татко. Никога не си говорим за важни неща, никога — за нас самите.
— Да ти кажа, Емили, майка ти има късмет с дъщеря като теб — уверява ме Мейв и аз забелязвам, че ме наблюдава, а по лицето й се е изписала искрена загриженост.
— Сигурна съм, че дъщеря ти щеше да се гордее с теб, ако те познаваше — отвръщам тихо аз.
— Мислиш ли? — пита тя, сякаш се страхува да се надява.
— Разбира се — отвръщам аз без всякакво колебание.
Тя стиска силно ръката ми и аз се усмихвам.
— Става късно. Трябва да се връщаме.
— Добре — кима тя и се загръща в палтото си. Поглежда за последен път към децата със снежния човек и за пръв път забелязвам по лицето й да трепка истинска усмивка. След това я хващам под ръка и двете тръгваме по калдъръмената улица.
Деветнайсета глава
Влизам в стаята си, тръшвам се на леглото и вадя смачканата програма. Все още съм развълнувана от разговора с Мейв и новините за тайното осиновяване, но проблемът е, че до бала остават няколко часа. Насилвам се да насоча мислите си към предстоящите събития.
В цената на екскурзията са включени билети за благотворителен бал. Наречен е „Новогодишна екстраваганца“. Ще се състои довечера в известната градска бална зала, където е ходела Джейн Остин като млада и откъдето е почерпила вдъхновение за романите си.
… затова облечете най-красивите си дрехи и се насладете на бала в „Риджънси“, представете си, че сте една от героините в романите на Джейн Остин.
Обзема ме нетърпение, когато се сещам за господин Дарси. Питам се дали ще се появи тази вечер на бала? Може да изникне, както изникна пред прозореца ми. Все едно че участвахме в сцена от „Ромео и Жулиета“. Завладява ме топло чувство и се питам къде ли е в момента, какво прави, кога ще го видя отново. Защо не ме потърси?
Естествено, че няма да ме потърси. Аз как да го открия? Не мога да му пратя есемес, нито имейл, казвам си аз. Оказва се, че досега съм приемала за даденост всички удобства на съвременната техника. И флиртаджийските есемеси, и смешните имейли, и часовете, през които съм се търкаляла в леглото и съм се кискала по телефона…
Нищо, нали има писма, а те са значително по-лични и романтични, опитвам се да се окуража аз. Като се замисля обаче, не си спомням кога за последен път съм писала писмо, като изключим онова до банковия ми мениджър, а в него, съвсем честно ви казвам, нямаше нищо романтично. Въпреки това мисълта да напиша едно хубаво писмо ме кара да се стегна. Човек може да си купи чудесна хартия, специално за писма, мога да използвам истинска писалка, може дори да си купя восъчен печат с моите инициали. Мога да завържа отговорите, които съм получила, с бледорозова панделка и да ги пазя някъде на тавана, където ще ги намеря някой ден, когато остарея, ще ги препрочета и…
Ало? Преди съвсем да се отнесеш, Емили, на кого точно ще пишеш тези любовни писма? Сериозно те питам. Какво смяташ да правиш? Да ги адресираш до господин Дарси, „Гордост и предразсъдъци“, Англия ли?
И в този момент цялата работа ми се струва дори още по-смешна и невъзможна, отколкото преди, ако това изобщо е възможно, не, по-точно казано, безкрайно сложна. Все едно да се опитваш да решиш някоя сложна математическа задача — колкото повече мислиш за нея, толкова повече се объркваш.
Затова няма да се замислям повече, решавам аз.
Едно е сигурно: този път ще се постарая повече, отколкото снощи. Просто за всеки случай.
Вдигам поглед от програмата, ставам от леглото и отварям гардероба. Боже, къде ми се дяна роклята? Търся черния калъф за дрехи. Беше някъде тук. Започвам да прехвърлям закачалките една по една. Много странно, няма го. Готова съм да се закълна, че го закачих вътре, но като се замисля…
Мръщя се и оглеждам стаята. Може да е зад вратата под палтото. Да не би да е паднал на пода или да е зад куфара. Може по незнайни причини да съм го тикнала в банята.
Няма го на нито едно от тези места, затова обикалям хотелската стая и вдигам тениски, сякаш огромният черен калъф ще се появи изневиделица. Започвам да се паникьосвам. Къде, по дяволите, се е дянал?