— Кой е? — провиквам се аз и избърсвам бузи с ръкава на пуловера.
Отговор няма и аз решавам, че съм си въобразила. Изчаквам за момент, не долавям никакъв звук, затова посягам към „Ема“, отварям, където ми попадне и започвам да чета за коледното парти, на които отиват всички герои. Вместо да се почувствам по-добре, теорията ми е разбита на пух и прах и аз потъвам в още по-мрачно настроение.
Поглеждам към вратата. Сигурна съм, че някой почука.
Надигам се от леглото и купчините книги се катурват, а аз се препъвам в разхвърляните по пода дрехи. Или е Мейв, или Роуз, любопитни да видят тоалета ми, мисля си нещастно аз и отварям вратата.
Я, много странно. Няма никой. Коридорът е празен.
Застанала съм на вратата и се оглеждам. Не, никой няма. Съвсем никой. Нищо чудно всички дами да са готови и вече да са слезли долу, сещам се аз и си поглеждам часовника. Седем и половина е. Автобусът тръгва след малко. Подсмърчам, преглъщам сълзите си и свеждам поглед. Пред вратата ми е оставен пакет. Обзета от любопитство, се навеждам. На него пише „За Емили Олбрайт“.
Чудесно.
Наистина ли е за мен?
Втурвам се обратно в стаята и разкъсвам хартията. Не съм от хората, които отварят внимателно подаръците си.
Под първия пласт откривам втори. Този път е лъскава опаковъчна хартия, осеяна с малки елхички. Любопитството ми ще ме умори. Сигурно някой ми е изпратил позакъснял коледен подарък. Въпросът е кой. Не познавам почерка, а и кой знае адреса ми тук? Стискам пакета и усещам, че е мек и прошумолява тихо. Може да е някаква дреха, може да е шал или пък ръкавици.
Или пък великолепна рокля от шоколадовокафяв сатен, обсипана с малки кристалчета.
Ахвам, когато я разстилам върху кувертюрата. Господи! Прокарвам пръсти по тънките презрамки и я вдигам изумена. Кой ли ми е изпратил рокля? Не е някоя стара рокля, ами истинска изискана прелест, която прилепва по извивките на тялото ми. Скачам от леглото и се втурвам към огледалото, налагам я на себе си и се завъртам.
Притаявам дъх.
Леле! Направо не е за вярване. Това е от роклите, по които съм въздишала всеки път, когато съм ги виждала по витрините, но никога не съм имала случай да ходя на бал.
Нито пък е имало кой да ме заведе.
Обзема ме диво въодушевление.
Стела. Няма кой друг. Спомням си, че седеше на канапето в апартамента ми в Ню Йорк и ме наблюдаваше как си подреждам багажа. Четеше програмата и не спираше да разпитва какви дрехи ще си взема. Сигурно е изпратила роклята, за да ме изненада, нещо като таен подарък. Един господ знае как е открила адреса, но тя напоследък показва забележителни детективски способности. Нали помните как накара господин Макензи да работи вместо нас, за да можем да заминем…
Хрумва ми нещо.
Олеле! Трябва да й изпратя ароматизирана свещ.
Грабвам мобилния телефон и набирам номера й. Поглеждам си часовника. Остават малко повече от пет минути. Ако си измия набързо лицето и си пръсна малко дезодорант, ако си вдигна косата и се гримирам в автобуса… Мислите ми се лутат, докато фуча из стаята, стиснала телефона между ухото и рамото и се опитвам да извадя обувките си с високи токчета. Нали Стела настоя да ги взема, за всеки случай. Сега вече знам защо го е направила.
— „Здрасти, свързахте се със Стела. В момента не мога да ви се обадя, но ако искате, ми оставете съобщение…“
— Здрасти, аз съм, Ем — казвам задъхано, докато пускам кранчетата и се плискам със студена вода. — Получих ти подаръка и исках да ти благодаря. Много е красив, Стела, истинска прелест. — Гласът ми звучи приглушен, докато се бърша с кърпата. — Много се извинявам, че съм ти купила само една ароматизирана свещ, но ароматът е на дива смокиня, направена е от соев восък и жената в магазина ме увери, че ще ти донесе спокойствие и радост или нещо подобно. Виж, трябва да затварям, но по-късно ще ти звънна. Мерси още веднъж, сладурче. Страхотна си!
Затварям, свалям ципа на дънките, втурвам се обратно в стаята и подхвърлям телефона върху кувертюрата, а след това смъквам всичките си дрехи. Махам пуловера, разкопчавам сутиена и накрая се отървавам от дълбоките гащи. Задъхвам се от вълнение. Господи, никога не съм имала смелостта дори да пробвам рокля като тази. Че тя е просто страхотна!
За момент въодушевлението ми се стопява. Смея ли да я облека? Ще изглеждам ли достатъчно добре? Не трябва ли да имам фигура на манекенка, за да си позволя подобна дреха?
Може и така да е, решавам аз, докато погледът ми опипва всяка гънка по шоколадовата прелест. Аз нямам фигура на манекенка. Вариантите са два: да си остана в стаята и да чета книга, или да облека сексапилната рокля и да отида на бала.
Грабвам я, навличам я през главата си и докато тя се плъзга надолу по бедрата ми, си глътвам корема. Какви бяха онези глупости за книгата? Тази Пепеляшка отива на бал.