Започвам да съжалявам.
— Фреди, много се извинявам. Не исках да…
— Ем, недей да съжаляваш, всичко е наред — прекъсва ме тъжно той. — Да ти призная ли нещо?
— Разбира се — прошепвам аз.
— Тази работа с влюбването е кофти.
Толкова ми се иска да поговоря още малко с Фреди, но забелязвам, че мерцедесът намалява и спираме. Трябва да приключа разговора. Извинявам му се и обещавам да звънна веднага щом се върна в Ню Йорк, след което си казваме довиждане.
Много ми е мъчно за него. Стори ми се толкова тъжен, но какво мога да направя?
Поглеждам през прозореца и всички мисли изчезват от ума ми, когато забелязвам великолепните къщи. Разположени са във формата на полумесец, осветени от лампи от ковано желязо; толкова са съвършени, че не мога да повярвам, че са истински. Все едно участвам във филм и всеки момент режисьорът ще даде начало на снимките, а Кийра Найтли ще се появи на екрана.
Шофьорът дръпва ръчната спирачка.
— Пристигнахме — заявява весело той.
— Благодаря. — Отварям вратата и слизам в студа.
— Какво те води в Бат навръх Нова година? Някое момче сигурно.
Подавам му пет лири и се усмихвам.
— Тъкмо обратното — отвръщам аз и се чувствам горда, че съм толкова възпитана. — Любовта ми към Джейн Остин.
— А, ясно — кима той.
Навежда се, за да намери дребни, но аз му махвам да задържи рестото. В Ню Йорк даваме щедри бакшиши — нормално е да оставиш двайсет процента от сумата, — но съм чувала, че англичаните не оставят бакшиши.
Чак сега разбирам какво е, защото той ме поглежда и не може да повярва, след това се ухилва с широката усмивка на Анджелина Джоли. Очевидно да оставиш бакшиш не е същото като да си посланик на добра воля в ООН, въпреки това е голям кеф. Въодушевена от щедрата си постъпка, аз му подавам още една монета от една лира.
— Гледах едно предаване за такива като теб — ухилва се той и включва на скорост.
— Така ли? — Виждате ли, всеки иска малко уважение. Аз му показах уважение като към шофьор, а той ме уважава като пътничка. Доволна съм, че се показах като достойна американска туристка, аз се усмихвам и той продължава:
— Да ти призная, никога не бих те помислил за лизачка, нали знаеш, лесбийка. — Въздиша и клати глава. — Въпросната Джейн Остин е щастливка.
Не мога да повярвам на чутото. Той ми маха с ръка и потегля нагоре по хълма. След това повдигам роклята и бързам към каменните стъпала. Започвам да се кискам. Нямам нищо против, че не приличам на лесбийка. Ако гей приятелите на Стела от дизайнерската школа го чуеха, щяха да се превиват от смях, докато остареят дрешките им от „Прада“.
— Добър вечер, госпожо, мога ли да поема палтото ви?
Вратата се отваря и ме посреща портиер във фрак и бели ръкавици.
Потискам кикота си и ставам сериозна.
— Благодаря — отвръщам аз, смъквам дебелото вълнено палто и му го подавам. Той го поема и аз оставам сама в мраморното фоайе. Започвам да се притеснявам.
Чувам музиката и някой отваря шампанско.
Да, истината е, че съм много притеснена.
Отправям се към шума. Носи се от другия край на фоайето и в мига, в който завивам зад ъгъла, попадам в грандиозна бална зала с широко отворени врати. Оставам на прага силно впечатлена. Не съм виждала подобно нещо. Ходила съм на снобски партита в Ню Йорк, дори веднъж на някакво изискано събитие в „Риц-Карлтън“, но това е направо невероятно.
Шест блестящи полилеи висят от гипсовия таван, макар да изглеждат поне шестстотин заради огледалните стени. Сякаш всичко тук искри в диаманти и в продължение на няколко минути аз не помръдвам, за да запомня сцената, също както едно време, когато бях дете и наблюдавах коледната елха часове наред. Има някаква магия в светлините, казвам си аз и усещам тръпка на нетърпение. Имам чувството, че нещо ще се случи.
Откъсвам поглед от светлините и примигвам, за да се приспособят очите ми, забелязвам червените копринени папийонки, лъскави венци от имел и великолепна коледна елха точно зад квартета. Балът вече е започнал и залата е пълна с хора.
Оглеждам се нервно, за да зърна господин Дарси — може пък да е тук, — но хората са толкова много, че не мога да го видя. Жените са в рокли от тафта и коприна, също като пъстри опаковки от бонбони сред едноцветните тъмни официални костюми на мъжете. Възрастна дама е облечена в електриковосиньо кадифе, висока слаба брюнетка е в алена рокля на къдри, великолепна блондинка е във винен тоалет с голи рамене.
Подръпвам роклята ту отляво, ту отдясно. Преди да се кача в таксито, се чувствах самоуверена, но сега вече е друго. Глътвам си корема още повече, изпъвам рамене и се опитвам да се направя на по-висока. Господи, никога досега не съм обличала подобна рокля. Толкова е отворена, толкова прилепнала, много вамп. А като човек разголи толкова плът, имам чувството, че изглежда още по-дебел.