— Мъжете не откъсват погледи от теб — продължава тя.
— Беше така едно време — поправя я Роуз и махва небрежно с ръка. Отпуска я на рамото ми. — Ще споделя с теб една тайна, милинка — прошепва тя и се навежда над ухото ми. — Когато бях дете, ми се искаше да стана невидима. Така щях да обикалям, където пожелая, да правя каквото ми се прииска и никой нямаше да ми обръща внимание. Мислех си, че ще имам свобода… — Тя избухва в горчив смях, отпива глътка шампанско и по ръба на чашата остава яркочервена следа от червило. — Помни ми думите, Емили, получих онова, което желаех. Сбъдна се. Сбъдна се и още как. — Тя посочва с чаша залата, където хората се забавляват, запознават и флиртуват. — Когато остарееш, никой няма да те забелязва. — Обръща се към мен и аз забелязвам напудрения й нос. — Просто изчезваш — прошепва тя и щраква с пръсти. — Като дим.
Отварям уста, за да възразя, но тя извива нарисуваната си вежда и ме спира.
— Когато бях на твоята възраст, щом влезех някъде, всички ме забелязваха. Нямаше човек, който да не ме загледа. Всички бяха очаровани — и мъжете, и жените. — Дръпва отново от цигарата и отново се обръща към залата. — Бях име по онова време. — Допива чашата си и размахва ръка във въздуха, за да покаже, че иска нова. Тъй като никой не й обръща внимание, тя въздиша тежко. — Сега си казвам, че съм извадила късмет, ако успея да привлека вниманието на някой сервитьор.
— Дами…
И двете трепваме, когато чуваме гласа. Над тълпата се виждат две чаши шампанско и когато приближават, забелязвам кой ги носи. Спайк. Поне ми се струва, че е Спайк. Изглежда различен. За разлика от останалите мъже, които са или във фракове, или в смокинги, той е в черен костюм, с черна риза и черна вратовръзка, от които косата му изглежда още по-светла, а очите — по-сини. Пристъпва до нас и раздава напитките на доволните дами. Най-сетне стига и до мен. Не съм говорила с него от вчера, откакто Ърни ми разказа. Той не дойде да разглежда забележителностите и аз бях облекчена, че не го видях. Все още съм му ядосана заради начина, по който се е отнесъл към Ърни, и как разстрои Мейв, но не мога да предам доверието на Ърни. Затова ще се преструвам, че всичко е нормално. Дръж се студено, но любезно, студено, но…
— Искаш ли още една чаша шампанско?
Подава ми чашата, но аз клатя глава.
— Не, благодаря, тази вечер нямах намерение да пия — отвръщам неубедително аз.
— Добре — кима той и добавя: — Красива рокля.
— Красив костюм — кимам аз, а гласът ми звучи напрегнат. Въпреки че ризата му е малко смачкана, а по сакото са полепнали косъмчета от домашен любимец, той е по-издокаран от обикновено, въпреки че не си е направил труд да се обръсне и наболата му брада вече се е превърнала в истинска брада.
И двамата мълчим и аз усещам, че Мейв, Роуз и госпожица Сотин ни наблюдават с интерес. Още малко и ще посегнат към купата с пуканки, все едно гледат филм.
Пристъпвам, обзета от притеснение. На това му се вика кофти разговор.
Мълчанието се проточва.
— Правил си нещо на косата си — отбелязвам аз. Обикновено стърчи, но тази вечер е намазана с гел, — за да има приличен вид. Всъщност изглежда доста стилно. Като изключим кичура отзад, който очевидно е забравил.
— Ти също — отвръща той и посочва малките шнолки, с които съм захванала кичурите.
Докосвам я смутено.
— Ами… да.
Стела ми даде идеята. Виждала съм я да си прави косата по този начин и винаги изглежда невероятно добре, небрежно с тънките кичури, пуснати покрай ушите. Само че вие имате ли някаква представа колко е трудно да накарате кичурите да добият желания вид, а не да изглеждате така, сякаш току-що сте се промъквали през живия плет на съседите, а отзад да стърчат и да се надигат буци коса?
Само че аз не искам Спайк да реши, че съм се старала специално, затова отвръщам небрежно:
— Дори не си направих труда да я измия.
В момента, в който го казвам, ме бодва съжаление. По дяволите! Как можах да го изтърся? Сега ще реши, че съм някоя мърла. Свивам се. Браво! Бритни Спиърс номер две, само че в бална рокля.
В първия момент Спайк ми се струва учуден, след това извива уста.
— Сериозно?
Усещам раздразнението. Опитвам се да се държа любезно, за да не му позволя да ми се присмее.
— Заради душа е — сопвам се аз. — Ръчният душ не работи като хората. Не можах да я изплакна от шампоана. Ту тече вряла вода, ту ледена…
Дрънкам като някоя глупачка и се ядосвам на себе си. Защо не млъкнеш, Емили? Просто млъкни.