— Трябва първо да пуснеш горещата, след това студената — съветва ме застаналата отстрани Мейв.
Поглеждам я.
— Благодаря — мърморя аз и усещам как лицето ми пламва. — Ще го запомня.
— Спайк, млади човече — обажда се Роуз и продължава да дими с цигарата. — Виждам, че Емили си няма партньор. Ти танцуваш ли?
Сега е ред на Роуз да бъде поразена със смъртоносен поглед. Ама какви са тези жени!
— Не и ако мога да се измъкна — отвръща той.
Усещам как ме бодва съжаление.
Този пък! Като че ли ще тръгна да танцувам с него. Бияч на старци.
— И аз така — бързам да отвърна. — Не и с тези обувки. — Вдигам роклята и показвам единайсетсантиметровия ток за доказателство. Не само че не съм свикнала да ходя на токчета, ами се клатушкам и може всеки момент да се сгромолясам, затова се подпирам на първото нещо, което ми попада.
Оказва се, че съм се опряла на гърдите на Спайк.
Всичко се случва толкова бързо, че не ми остава време да помисля. Както си стояхме и си приказвахме, така ръката ми стисна памучната му риза и попадна на якия мускул отдолу.
— Извинявай — мънкам аз, когато усещам стегнатата плът. Отдръпвам ужасена ръка и се опитвам да запазя равновесие. Колко неловко се получи. — Заради токчетата е — опитвам се да обясня аз.
— Внимавай с тях, струват ми се опасни — предупреждава ме той и ме поглежда хитро.
— Добре — заявявам студено аз, бясна на себе си.
Следва мълчание и като че ли за да стане още по-неудобно, квартетът започва да свири отново и хората се отправят към дансинга. Жените са от едната страна, а мъжете — от другата.
— Чудесно — възкликва госпожица Сотин, която до този момент ни наблюдаваше мълчаливо. Тя плясва ръце с момичешки ентусиазъм и се усмихва широко. — Това е оригиналният танц на „Риджънси“, популярен още по времето на Джейн Остин. Чудесна възможност дамите и господата да се опознаят. — Поглежда многозначително двама ни със Спайк.
— Колко забавно — прошепва Мейв и стиска здраво лакти, загледана с копнеж в дансинга.
— Това не е за нас, дамите без кавалери — отбелязва Роуз и дръпва от цигарата.
Мейв навежда глава над чашата шампанско.
Възмущението ми се надига. Сега щеше да танцува с Ърни, ако Спайк не я беше накарал да се отдръпне от човека, като й е наговорил разни простотии. Поглеждам го ледено. Успешно съсипа една потенциална връзка.
— Господин Дарси танцувал ли е? — пита Спайк и превключва на режим журналист.
Сърцето ми трепва. Щом споменава името му, аз тайно оглеждам залата. Дали ще дойде? По дяволите, толкова народ се е събрал, че не мога да го видя.
— С нежелание — отвръща компетентно госпожица Сотин. — Не му е било особено приятно, но е танцувал добре. Бил е един от най-добрите.
— Не като мен — смее се Спайк.
Отново насочвам вниманието си към него.
— Изобщо не е като теб — отвръщам бързо аз.
Прекалено бързо, защото дамите се споглеждат.
— Говориш така, сякаш го познаваш — подхвърля добродушно Спайк.
— Говоря за книгата — уточнявам притеснено аз. — Очевидно и дума не може да става за истинския живот.
По дяволите! Тази моя голяма уста.
Всички мълчим и аз усещам как дамите продължават да се споглеждат. Госпожица Сотин ме наблюдава със странно изражение, ала тъкмо когато разговорът се очертава да стане още по-неудобен, нисък мъж с шотландска пола ни прекъсва.
— Хм, извинете… Мога ли да ви поканя на танц? — пита ме той. Потен е и много поруменял. Попива челото си с кърпичка и се усмихва с надежда. Зъбите му са ужасни.
— Нали ви казах, че съм невидима — мърмори Роуз наведена над чашата шампанско.
Колебая се. Заклещена съм между скала и каменна стена. По-трудно ще ми бъде, ако остана тук да отговарям на въпросите на Спайк — каменната стена — за господин Дарси. Скалата е господинът с поличката. Поглеждам Спайк. Надушвам, че е в журналистическо настроение, готов да задава въпроси.
Залагам на скалата.
— С удоволствие — усмихвам се аз и се обръщам към него. — Водете ме на дансинга.
Двайсет и втора глава
Бари, партньорът ми, се оказва маркетинг мениджър на огромна фармацевтична фирма от Абърдийн и през следващите двайсет минути ме разхожда по дансинга и ми разказва за новото хапче, което помагало на лошото храносмилане. Задавам му умни въпроси, усмихвам се на подходящите места, ахкам и охкам. От многото мъже, с които съм излизала, съм научила, че щом започна да ахкам и охкам, те зациклят и не се сещат да спрат да дрънкат за работата си.
Най-голямото ми желание в момента е да го попитам какво е новото хапче против досада, защото всеки момент ще почина от досада.