— А най-забележителното качество на хапчето е начинът, по който се отразява на отделянето на киселини. Неутрализира жлъчката по нечуван досега начин — обяснява със светнали очи той.
— Ами! — Насилвам се да се усмихна, въпреки че вече не го слушам. Мислите ми са насочени към господин Дарси. Бари продължава монолога за новите тенденции в кремовете против гъбички, а аз се оглеждам с надеждата да зърна висок, красив, мургав мъж и не спирам да се питам кога ще се появи.
Всъщност въпросът е не кога, а дали. Убедена съм, че ще го видя отново. Все пак той не е някой прошляк, с когото съм се запознала в бара; говорим за господин Дарси.
— Позволете да ви прекъсна.
Сърцето ми трепва. Дали… Извръщам се доволно. В следващия момент ме притиска разочарование.
Спайк.
— Всъщност двамата с красавицата обсъждахме нещо много важно… — започва Бари.
По принцип бих го подкрепила. Все пак последното, което искам, е да танцувам със Спайк. Само че това не е точно така. Може и да мразя Спайк, но няма да изтърпя приказките на Бари за мазилата против гъбички. Чувствам се като удавник, забелязал спасителна лодка.
— Тъкмо приключихме — прекъсвам го бързо аз и се дръпвам от него.
— И аз така си помислих — усмихва се Спайк.
Поглеждам го смръщена. Какво като ме е спасил? Аз продължавам да не го харесвам.
Бари не се отделя от мен, стои по средата на дансинга, защото не знае какво точно е станало. Започвам да се чувствам виновна. Каква съм гаднярка. Как можах да го зарежа?
— Имам безплатни мостри в колата — обажда се той.
Като се замисля, май не съм гаднярка.
— Наистина ли? Може би ще ги погледна по-късно — усмихвам се аз и без повече колебание стисвам рамото на Спайк. Понякога в живота е най-добре да поставиш себе си на първо място.
Започваме да танцуваме. Това нашето не може да се нарече точно танцуване, по-скоро се прегръщаме и се въртим из залата. Аз съм от онези непохватни танцьори, на които им трябват разговори, вицове и остроумни забележки за партито, иначе се чувстват неловко и забелязвам, че гърдите ми се притискат в гърдите на партньора, а единственото, което ни дели, е тънкият сатен и памучната риза.
— Мислех, че не обичаш да танцуваш — заяждам се аз, защото нищо друго не ми идва на ум.
— Не обичам — съгласява се той и за да докаже твърдението си, ме настъпва.
— Ау! — писвам аз.
— Мама му стара, извинявай — сумти той. — Добре ли си?
Навеждам се, за да разтрия ранения си пръст, и вдигам поглед към него.
— Нарочно ли го направи?
— Нарочно ли? — пита удивен той. — Защо ми е да те настъпвам нарочно?
— За да се посмееш за моя сметка — обвинявам го аз и продължавам да си разтривам пръста, въпреки че не ме боли чак толкова.
— Ако искаш ми вярвай, но няма нищо смешно, когато си с два леви крака — отвръща той и протяга ръка.
Не обръщам никакво внимание на ръката му, изправям се и той ме прегръща през кръста. Продължаваме да танцуваме. Този път се старая краката ми да са далече от неговите. И двамата мълчим. Нарочно оглеждам хората в залата, за да не срещна очите му. Останалите двойки бъбрят и се смеят, а ние мълчим и се чувстваме неловко. Въпреки това няма аз да съм тази, която ще наруши мълчанието. Защо да го правя? И без това нямам желание да си приказвам с него.
— Представи си следната сцена. Аз съм на осемнайсет. В един нощен клуб съм. Два след полунощ е…
Спайк няма проблеми като моите. Изглежда не забелязва каменното ми изражение, когато започва разказа си.
— Нали знаеш какво означава това? Последните блусове. — Свежда тъжно очи към мен и клати глава. — Никой никога не искаше да танцува блус с мен.
Опитвам се да си го представя на осемнайсет, лицето му, покрито с акне, русият перчем, надвиснал над очите и откривам, че не е никак трудно.
— Ужасен танцьор съм — продължава той. — Нямам чувство за ритъм, нито знам стъпките, дори веднъж ме сравниха с бременна патица.
Усмихва се глупаво, но аз нямам желание да се смея. Пред очите ми е непрекъснато образът на Ърни в онова заведение, очите му, пълни със сълзи, докато говори за Айрис. Ако Спайк си въобразява, че може да ме омотае с няколко смешни лафа, просто не е познал.
— Обзалагам се, че татко ти е по-добър танцьор от мен.
— Това просто не може да бъде — отвръщам саркастично аз, защото не се стърпявам, когато си припомням как танцуваше жига на сватбата на братовчедка ми. — Баща ми мисли, че хип-хоп е името на детска книжка.
— А не е ли? — пита невинно той.
Забавен е, но аз няма да му го призная.
— Не, разбира се, книжката е „Хоп и хипопотам“ — сопвам се аз.