Спайк се ухилва хитро и аз разбирам, че това е изчанченото му чувство за хумор, което се опитва да приложи върху мен. Този тип ме дразни.
Имам идея.
— В такъв случай защо да не ти преподам първия урок по танци? — предлагам весело аз.
След като иска да си прави майтапи с мен, защо да не си направя и аз с него?
Усмивката му се стопява и той ме поглежда с нескрито съмнение.
— Какво? Тук ли? Сега? Ти сериозно ли говориш?
— Напълно — кимам аз. — Аз съм много добра учителка. Учих танци през първата година в колежа. Модерни, класически, балет.
— Впечатлен съм — отвръща той.
И аз, казвам си аз. Целият ми опит в танците идва от филма „Слава“, който гледах като дете, но това няма да ме спре да се позабавлявам за негова сметка. Крайно време е да му го върна.
— Първо трябва да поразкършиш бедрата…
— Ъъъ… — Доста неуверено той започва да криви едното коляно, след това другото.
— Не е достатъчно, още — нареждам аз. Господи, не е истина каква злобарка мога да бъда.
— Така ли? — Свил вежди, докато се опитва да се съсредоточи, Спайк върти бедра.
— Точно така — кимам сериозно аз. — Само че трябва да извадиш ръце от джобовете си.
— А, добре… — Той вади послушно ръцете си и ги държи отстрани, сякаш са за украшение, и не знае къде да ги сложи, след което върти бедра още по-бързо.
Ха, ха, ха, прилича на съвършен кретен, мисля си аз и знам, че ми е страшен кеф.
Отстъпвам една крачка и го наблюдавам като ученик. Същата работа както беше в „Слава“, мисля си аз и ми се иска също като госпожица Грант да имах пръчка, за да плющя по пода и да нареждам: „Славата излиза скъпо, а вие едва сега започвате да плащате.“ Господи, колко обичах този филм.
— Слушай, май му хванах цаката — радва се Спайк. Дръпва лъскавия розов гирлянд от поставения наблизо венец имел и го размахва във въздуха също като шал от пера. — Вече съм в празнично настроение — ухилва се той.
Наблюдавам го напълно слисана. Мислех, че ще се върже на шегата, но не съм и предполагала, че ще се върже чак толкова. Не само че се кълчи като надрусан Елвис, ами се е съсредоточил. Поти се обилно и така размахва ръце, че хората започват да го зяпат. Потискам кикота си. Колко е смешен! Така ще се научи да не се бъзика с другите хора.
Работата е там, че той няма представа, че шегата е за негова сметка, мисля си аз разочаровано.
— Много е лесно — задъхва се той.
В този момент минава сервитьор с поднос шампанско и Спайк спира, за да вземе две чаши.
— Много се ожаднява от танците. — Ухилва се и ми подава едната чаша. След това попива чело със салфетка. — Кажи, когато мога да те интервюирам.
— Нали няма да ми променяш думите? — питам наперено аз.
— Само ако ти разрешиш — смее се той и отпива глътка шампанско.
— Знам как обичаш да си играеш с истината — засичам го аз и си мисля за Ърни.
Дори да знае за какво става въпрос, той не реагира.
— Журналистите казват, че е въпрос на гледна точка — поправя ме той с усмивка.
— Колко удобно — отбелязвам аз. Усещам, че отново започвам да се дразня. Знам, че не трябва да му казвам нищо, знам, че обещах, но просто не се сдържам. Той е толкова самодоволен тип.
— Трябва да те заведа на обяд и там ще го направим.
— Като говорим за обеди, вчера обядвах с Ърни.
Много се извинявам, но се опитах.
Щом споменавам името му, той се вдървява. Целият пребледнява.
— Много приятен човек — продължавам аз.
— Нали знаеш какво казват за първите впечатления — отбелязва със сумтене той.
Повече не мога да се сдържам.
— Е, моите по отношение на теб бяха правилни — сопвам се аз и едва сдържам гнева си.
Спайк е шокиран.
— Това пък какво ще рече? — пита той.
Преди да успея да отговоря, нечий телефон започва да звъни шумно.
— По дяволите, моят е — ядосва се той. — Дръж… — Бутва чашата шампанско в ръката ми и започва трескаво да бърка в джобовете си, докато най-сетне открива телефона.
Поне ще изключи противния телефон. Поглежда екрана.
Поколебава се. Надявам се, няма намерение да отговори. В средата на спора сме. Но той се обажда.
— Да, здравей, Спайк е… Да… Спайк… Чуваш ли ме?
Мръщи се и клати глава.
— Господи, връзката е ужасна.
Стига толкова. Писна ми. Тръгвам си.
— Чакай. Стой тук — съска той, притиска „Блекбъри“-то към гърдите си и ми дава знак с ръка да чакам. — Няма да се бавя.
Колебая се. Сигурно е станало нещо. Някакъв проблем в работата. Сигурно става въпрос за важен материал. Изчаквам. Той отново притиска „Блекбъри“-то към ухото си.
— Не ми се сърди, захарче.
— Захарче ли? — ахвам аз.