Той ме поглежда извинително.
— Знам, знам… — продължава да се умилква той, след това покрива микрофона с ръка. — Еманюел е.
За частица от секундата сърцето ми се свива, но аз решавам, че е гняв. Не виждате ли? Направо не е за вярване! Той да не би да си въобразява, че ще стоя да го чакам и ще му държа напитката, докато реди сладки приказки на гаджето си?
Само че ти точно това правиш, Емили, застанала си като пълна глупачка и го чакаш да умилостиви приятелката си.
Ужас!
Бясна съм и на себе си, и на Спайк. Хвърлям му убийствен поглед, врътвам се и все още с чашите шампанско в ръка, се разкарвам от дансинга. Гневът ми бушува като гореща лава и рискувам всеки момент да избухна и да си го изкарам на някой безобиден, нищо неподозиращ човечец.
В края на дансинга има френски прозорци, които водят към просторен балкон, но там не пускат да се излиза. Отправям се към тях. Не са заключени. Освен това никой не гледа. Промъквам се навън.
Двайсет и трета глава
Спокойно, Емили, спокойно.
Балконът бе празен и с изключение на приглушената музика на квартета, която долиташе отвътре, бе тихо и много спокойно. Какво удоволствие след шума и хаоса в балната зала. Отдръпвам се в самия край и оставям двете чаши шампанско на балюстрадата, разпервам ръце и се облягам на студения камък, загледана в мрака.
Поемам си дълбоко дъх.
Спайк ме накара да побеснея. Бях права още от мига, в който го видях. Той наистина е първокласен кретен. Държал се е отвратително с Ърни и е дрънкал лъжи за него пред Мейв.
Ами как можа да натика чашата си в ръката ми, за да си говори по телефона и да ме зареже!
Въздишам и забелязвам как дъхът ми излиза на валма. Ужасно е студено и аз треперя цялата в тънката си рокля, но съм толкова ядосана, че не искам да се връщам вътре. В подобни моменти ми се иска да съм пушачка. Нали хората по филмите правят така, когато са вкиснати? Дръпват от цигарата и веднага започват да се чувстват по-добре.
Звънък смях прекъсва мислите ми и аз се обръщам към група двайсет и няколко годишни, които са се измъкнали навън. Сгушили са се в далечния край на балкона и се смеят. Най-интересното е, че един от тях пуши.
Гадното настроение и чашите шампанско, които изгълтах, са ми дали смелост, затова тръгвам към тях.
— Ъъъ, извинете…
Обръщат се към мен. Отблизо виждам, че са съвсем млади, може би дори под двайсет: три слаби високи момчета с пъстри вратовръзки и две момичета с шалове от пера, които Стела би описала като „натруфени“. Пият направо от бутилка „Мое“, а златното фолио на гърлото проблясва игриво на лунната светлина, докато си предават бутилката от ръка на ръка. Напомнят ми на мен самата от времето, когато бях в колежа.
— Здрасти — махам аз с ръка. — Исках да ви помоля за една цигара. — След това пробутвам лафа на всички непушачи. — Уж ги отказах, но…
— Ти американка ли си? — ломоти едното момче и се хили тъпашки. Те всичките са еднакви и ако не бяха вратовръзките, едва ли щях да успея да ги различа. Неговата е като зебра.
— А, да — кимам аз и за доказателство им отправям белозъба усмивка, която струваше на родителите ми двайсет хиляди долара.
— И искаш да си дръпнеш една цигарка? — хили се другият, чиято вратовръзка прилича на изрезка от националното знаме.
Изглежда подобна молба тук означава нещо съвсем различно, отколкото при нас в Щатите.
— Ами… — колебая се аз, но те избухват в истеричен смях, шляпат се по бедрата и не спират да се кикотят.
Чувствам се объркана. Леле, колко са шантави!
— Млъквай, Хенри — скарва им се едно от момичетата и го блъска по рамото. Поглежда ме и се усмихва. — Не му обръщай внимание, той е кръгъл идиот — доверява ми тя и дръпва от навитата на ръка цигара. Усещам някакъв мирис, който очевидно не е тютюн.
А това не е ръчно свита цигара, сещам се аз. Това е цигара с трева.
Леле, каква съм тъпачка! Не може да бъде. Свивам се вътрешно. Нищо чудно, че не спират да се кикотят. Те са друсани до един.
— Да бе, извинявай, не исках да те обидя — обажда се Хенри, отправя ми тъповата усмивка и отпива нова глътка от бутилката с шампанско.
— Искаш ли да си дръпнеш? — Момичето ми подава цигарата с трева.
Последния път, когато пуших трева, бях в колежа и си изповръщах червата върху новия фолксваген на Джони Роузънбаум (това беше достатъчно унизително, но като капак двамата правехме секс върху капака), така че най-разумното е да кажа „не“.
Въпреки това щеше да е забавно да се надрусам, нали?
— Добре, може — усмихвам се аз и поемам цигарата. Както вече казах, трябва да се поуспокоя.
Вие забелязали ли сте колко са красиви звездите? Блещукат, трепкат, също като милиони диаманти в огромна, ама много голяма възглавница от черно кадифе… един милион небесни годежни пръстени, пръснати чак до безкрайността… незнайно докъде… Леле, колко романтично…