Групичката се върна вътре и аз отново съм се подпряла на лакти на балюстрадата и зяпам небето. Не знам от колко време съм тук — десет минути, може би половин час, ама и на кого му пука? Сякаш времето е спряло, а аз съм в един огромен, топъл балон, който се носи нанякъде и дори не ми е студено. Мисля си единствено за небето, за необятното прекрасно черно небе. Кълна се, че не си спомням някога да съм го виждала толкова невероятно. Не мога да повярвам…
Освен това се нося високо като хвърчило.
Усмихвам се доволно, не че има за какво, и отпивам шампанско. Джойнтът направо ме изкефи. Не ми е лошо, нищо ми няма, просто тихичко се кефя — по-точно казано, надрусана съм, ама вие както искате го кажете. Дали не е време да се върна вътре при останалите? Ако се сблъскам със Спайк… ама на кого му пука за Спайк? Няма дори да говоря с него. Ще вирна нос и няма да му обръщам никакво внимание. Той нали така направи с мен! Не че съм дребнава. Нали ви казах, в момента ми е адски гот. Допивам чашата, посягам към втората и тръгвам към залата.
И се сблъсквам с господин Дарси.
— Мама му стара! — Все още стискам двете чаши, когато се натъквам на него и разливам шампанското.
Той ме поглежда стреснат.
— Емили?
— Леле, много съжалявам, ръцете ми бяха заети, не те видях и… — Не спирам да дрънкам. Я виж ти, господин Дарси е тук. На балкона е. Застанал е точно пред мен.
Леле-мале!
Както съм надрусана, минавам в повишена готовност за частица от секундата.
— Ъъъ… здравей — успявам да изграча аз и се опитвам да си възвърна самоувереността, въпреки че стомахът ми има чувството, че всеки момент ще му се наложи да направи салтомортале.
— Добър вечер — отвръща той и навежда елегантно глава. Вдига поглед и двамата не можем да откъснем очи един от друг, а на мен ми се струва, че целият свят се стопява в студената вечер.
— Да не би да ви преча?
Забелязвам, че гледа двете чаши шампанско.
— А, не… съвсем не — мрънкам аз и се чудя къде да ги сложа. Забелязвам малка масичка край една от колоните и бързо ги оставям. — Бях… жадна — обяснявам небрежно аз и се обръщам към него.
Работата е там, че се обърнах прекалено бързо и всичко около мен се завъртя. Боже! Припомням си как повърнах върху фолксвагена и ме обхваща ужас. Не, моля те, Господи, не ми причинявай това. Каквото друго искаш, само не и това. Подпирам се на балюстрадата и забелязвам, че господин Дарси тръгва към мен.
Всичко застива.
Мъжете в днешно време не крачат по този начин. Те се подмятат и влачат крака като Спайк, тъпчат си ръцете в джобовете, отпуснали рамене. При господин Дарси няма такова нещо. Наблюдавам го и той ме наблюдава, сякаш сме в някой забавен кадър. Гърдите му са изпъчени, брадичката — вирната и ако погледнете в речника значението на думата „неотразим“, ще разберете на мига, че не се отнася за Спайк.
Цялата потръпвам от удоволствие. Ако пък погледнете в речника какво означава „замаяна от любов“, веднага ще разберете, че става въпрос за мен.
Той наистина ме гледа напрегнато. За разлика от много други мъже, с които съм излизала, господин Дарси не прекрачва границата на приличието и ми оставя лично пространство.
— Търсих ви — обяснява напълно сериозно той.
— Наистина ли? — изписквам аз.
Добре, истина е, че съм много развълнувана, че го виждам отново, но ако ще говоря така, сякаш току-що съм се нагълтала с хелий от балон, няма да му направя впечатление нито на готика, нито на секси. А аз искам и двете. Прочиствам гърлото си.
— Наистина ли? — повтарям отново аз и си налагам да говоря с дълбок глас.
— Исках да ви кажа колко приятна ми беше компанията ви онази вечер.
— И на мен — кимам аз и усещам как се изчервявам. Господи, не може да бъде!
Чакам го да каже нещо, но той мълчи, а аз не знам какво да измисля, умът ми е напълно празен, също като празен флопидиск, затова продължавам да го зяпам и се питам колко ли време трябва да мине, преди да го направим?
Емили Олбрайт! Как можа да кажеш подобно нещо?
Засрамвам се. Господи, напълно бях забравила, едва сега се сещам как се оказах във фолксвагена. Винаги когато се надрусам, хормоните ми се разиграват и ставам невероятно палава.
— Как е балът?
Най-сетне той заговаря.
— Нали знаеш — отвръщам уклончиво аз и се опитвам да потисна похотливите си мисли.
— Танцувахте ли? — продължава той.
Мисля си за Бари и Спайк.
— Не знам дали може да се нарече танцуване — усмихвам се тъжно аз.