Капка от носа ми пада на ръкава.
Е, това вече е гадост.
Подсмърквам шумно и отново се съсредоточавам. Направо е невероятно да си сред природата. Дали да не помисля сериозно над възможността да зарежа града и да се преместя да живея някъде в провинцията. Едва ли замърсяването и стресът и… каквото там още има се отразяват добре на здравето ми.
Господи, носът ми протече яко. Подсмърквам още по-силно, но нищо не помага. Трябва ми кърпичка, за да си издухам носа. Дали господин Дарси няма? Опипвам джобовете му. Празни са. Хм. Вятърът е решил да ме обрули, а носът ми си отмъщава, като руква. По дяволите! Нямам с какво да го избърша.
Освен ако… страшна идея. Коприненият шал на господина е все още в чантичката ми. Веднага се спирам.
Ама къде ми е умът? Не мога да си избърша сополивия нос с шала му. Той ухае на мъжки парфюм и ми е спомен.
Но пък носът ми наистина руква, както казваше баба ми, като река. Как можа да го направи, тъкмо когато съм на романтична среща. Не мога да вляза в замъка със сополив нос, нали?
Дръпвам крайчето на копринения шал и духам. Носът ми издава звук като тромпет, но вятърът е срещу мен, така че господин Дарси няма начин да ме чуе.
— Невероятно, нали? — провиква се той.
— Изумително — изкрещявам в отговор аз и натъпквам сополивия шал обратно в чантичката. Нищо му няма. После ще го изпера.
Препускаме през полето, насочили сме се към гората, всичко около мен минава на забързан кадър и аз не мога да се нарадвам на свободата. Препускаме още по-бързо и неочаквано, преди да се усетя, Светкавица става неудържима. Над тропота на копитата ми се струва, че летя.
Чувствам се жива. Обзета съм от еуфория. Чувството е прекрасно.
Агония!
Леле! Намръщвам се от болка, докато се полюшвам на седлото. Кой идиот ми даде умната идея да тръгна без сутиен? Циците ми подскачат като две прегладнели кутрета. Опитвам се да ги притисна с лакти. Честно да ви кажа, не съм от най-надарените момичета, но всяка жена има нужда от някаква опора, каквато роклята с тънки презрамки не може да осигури.
Продължавам да притискам подмятащите се гърди с лакти и се мръщя на тропота. Май нямаше такова нещо в „Булката беглец“, когато Джулия Робъртс хукна да бяга от олтара. Когато героинята от някой филм препуска през полето и вятърът роши косата й и роклята й се стеле зад нея, картината е зашеметяваща — да не говорим, че това е една от най-романтичните фантазии, които една жена може да си представи, — но аз имам чувството, че зърната ми са продрани.
Добре че след няколко минути стигаме до гората и господин Дарси намалява, докато яздим между дърветата. Обзета от облекчение, аз дръпвам юздите. Кожата ми си има предел на еластичността. Още малко и чудесната ми Б чашка щеше да заприлича на някое от чудесата, дето ги снимат за „Нешънъл джиографик“, казвам си аз, отпускам гърди и бързо приглаждам рошавата си коса, която е заприличала на разплетено гнездо заради вятъра.
— Ето го.
Тъкмо разкопчавах сакото на господин Дарси, за да изглеждам по-секси, и вдигам поглед. Пред мен е замъкът. Толкова съм впечатлена, че оставам без думи.
— Поръчан е от Ралф Алън, за да прави по-добро впечатление от къщата му в града и от разстояние изглежда истински. Всъщност е чисто и просто една впечатляваща фасада — продължава той, когато спираме.
— Все едно е декор от филм — ахвам аз. Много късно се усещам какво съм казала.
— Какво?
— А, нищо? — отвръщам аз и гледам да замажа положението. Не искам да разваля настроението, като се впусна в безумни обяснения, затова мълчаливо седим на конете и разглеждаме „впечатляващата“ фасада.
Не, лъжа нагло. Не гледам никаква фасада, а него.
— Въпреки това е великолепен, нали? — обажда се след малко той, без да откъсва очи от замъка.
Няма и защо да ме гледа мен, въпреки че щях да се зарадвам.
— Да — съгласявам се веднага. — Така е.
Въпреки това предпочитам да гледам него и отново усещам вече познатата тръпка, когато се сещам, че сме съвсем сами, само ние двамата… и луната. Момент само за прелъстяване. Опипвам с поглед скулите му, линията на носа и силната уста, която излъчва невероятна увереност.
Той се обръща и ме поглежда. Очите ни се срещат и аз усещам нова тръпка.
Господи, това е то. Ето го моментът, в който трябва да ме целуне.
Сърцето ми бие толкова шумно, че се учудвам, че той не го чува. Когато се навежда към мен, аз затварям очи в трепетно очакване. Усещам топлия му дъх до врата си. Подушвам парфюма му. Усещам устните му.
Стряскам се, когато чувам гласа му.