Невидим червей ли? Нещо започвам да се обърквам. Ама тоя какви ги бръщолеви?
А, ясно, сещам се аз, когато разпознавам стихотворението на Уилям Блейк.
Отварям едното си око, ама съвсем малко, само цепка, и го поглеждам тайничко. Той е съвсем близо до мен и ме наблюдава внимателно.
Поема си дълбоко дъх и продължава:
Той рецитира за мен.
Господи, толкова е страстен, че не знам накъде да погледна! Героите от романите винаги правят така, но никога не ми се беше случвало в истинския живот. Невероятно!
Само че…
Не искам да ви се сторя неблагодарна. Коя жена не би искала господин Дарси да рецитира стих специално за нея с този великолепен акцент край облян в лунна светлина замък навръх Нова година?
Честно да ви призная, май предпочитам целувката.
Разтрепервам се от леден порив на вятъра. Тъй като вече не яздим, аз усещам колко е студено. Опитвам се да размърдам пръстите на краката си, но те са така изтръпнали, че не ги чувствам. За разлика от останалата част от тялото ми. Всичко ме боли. И дупето, и циците, и глезенът. Няма съмнение, че утре цялата ще бъда на синьо-черни петна и качествено подута.
Завършва господин Дарси, драматично протегнал ръка.
Господи, това стихче не е ли малко тежичко за случая?
Бодва ме раздразнение. Дойдох чак дотук на кон, умрях от студ и да не получа дори една целувчица. Какво да правя? Да ръкопляскам ли? Да припадна, може би? Или…
Мислите ми заглъхват, когато господин Дарси неочаквано ме притегля до себе си.
Добре де, добре. Нищо не съм казала. Я да видим какво ще стане сега.
Цял живот съм мечтала за целувка от господин Дарси и ето че най-сетне ще я получа. Затварям очи и вдигам лице към него. Всичко наоколо замира. Извивам се леко, но сатенената рокля се хлъзва на седлото тъкмо когато устните му докосват моите и аз забивам пети в коня, за да се задържа.
Господи! Случва се. Най-сетне ще усетя мечтаната целувка.
— Ааа! — писвам аз.
Без всякакво предупреждение Светкавица изцвилва жално и се вдига на задните си крака.
— Ааа…
Вместо да усетя страстната прегръдка, ще полетя през задницата на коня. Стисвам юздите, а палтото на господин Дарси се плъзва от раменете ми.
— Мама му стара!
Мигът, в който политам, ми се струва цяла вечност дълъг, но животното отпуска крака и аз се озовавам отново на гърба му. Обзема ме облекчение. Благодаря ти, Господи, благодаря ти, много ти благодаря…
Благодарностите траят около две секунди.
В следващия миг звярът хуква напред.
— Дръжте се! — провиква се господин Дарси.
— Ааа…
Друго не мога и да направя. Пищя с пълно гърло, обладана от истински ужас.
— Стой, момче. — Той умело спира коня и се опитва да стисне юздите, но Светкавица отново се вдига на задните си крака и изблъсква и него, и коня му с огромна сила.
— Господин Дарси — писвам ужасена аз, когато той тупва на калната земя.
— Емили — пъшка той, останал без въздух след падането.
Обръщам поглед назад. Чувам го, че крещи някъде отдалече, но Светкавица хуква, вятърът понася гласа му и той заглъхва.
— Помощ — изревавам аз с пълно гърло, когато препускаме през гората. Подмятам се на седлото. — Помощ — писвам отново аз. Безнадеждно е. Господин Дарси го няма, за да ме спаси.
Сега вече препускаме извън гората през черните поля. Луната, изглежда, се е скрила зад облак и пред мен се мержелеят някакви тъмни сенки. Приличат на чудовища. Сърцето ми се свива. Господи! Какво е това? Протягам ръка, за да се предпазя от протегнатите клони на храсти и млади фиданки, но се оказва прекалено късно.
Прас. Усещам неочакван удар по челото. След това чернотата ме обгръща.
Двайсет и шеста глава
Къде съм?
Събуждам се, легнала по очи. Бавно извивам глава на една страна. Усещам тъпо пулсиране. Ужас! След това свивам пръстите на ръцете си и усещам остър колосан памук. В легло съм. Отварям очи. Това си е моето легло.
Какво облекчение само. Секунда след това съм напълно объркана. Как съм се озовала тук? Не помня кога съм си легнала. Не помня нищо, откакто — нов прилив на паника — не мога да си спомня.
Опитвам се да се съсредоточа, но главата ми отказва да работи. Не говоря за мозъка. Опитвам се да видя какво става около мен и отварям подпухналите си клепачи. Стаята ми е потънала в мрак, освен лампата в ъгъла, която хвърля мека светлина.
В продължение на няколко секунди не помръдвам. Оставам да лежа и само дишам и издишвам, сгушена под одеялата, и се моля на съня и амнезията да си отидат. Най-сетне очите ми започват да фокусират. Разни форми започват да ми се струват познати — ъгълът, крайчето на куфара ми, дрехи, разпилени навсякъде — тениски, дънки, пуловери, — шоколадовокафяв сатен, метнат на закачалка върху огледалната врата на гардероба.