На Спайк му трябва почти цяла минута, за да осмисли казаното от мен. След това усмивката му замръзва и по лицето му плъзва необикновен цвят. За пръв път, откакто го познавам, той няма думи. Очевидно е, че е не е очаквал подобна реакция.
— Дори да беше последният човек на земята, нямаше да изляза на вечеря с теб — заявявам разпалено аз.
По лицето му пробягват най-различни чувства. Шок, гняв, недоверие, объркване, болка. Всъщност, струва ми се, че е много наранен, когато най-сетне намира сили да заговори.
— Много ми е трудно да говоря за чувства, но ми трябваше огромна смелост, за да ти призная какво изпитвам.
Бодва ме чувство на вина. Решително я прогонвам.
— Значи не изпитваш същото. Да, очевидно е — добавя той с мрачно изражение. — Не беше нужно да се държиш толкова грубо и заядливо. Все пак и аз си имам чувства.
Става горкият обиден човечец и се кани да си тръгне. В този момент ми кипва.
— Значи си имаш чувства? — възкликвам аз и лицето ми пламва. Скачам от леглото заедно със завивката, дръпвам си халата, загръщам се бързо и връзвам колана. — Ами какво ще кажеш за моите чувства? — питам аз. — Застанал си пред мен и ми обясняваш как ме имаш за това или онова, какво си помислил, когато си ме видял за пръв път, но въпреки че не си искал, си ме харесал, че това било толкова нетипично за теб, че дори си се борил с увлечението си! — Поемам си дълбоко дъх. — След това очакваш да се държа любезно с теб.
— Стига де, не исках да се получи така — отвръща той.
Ако си мисли, че ще му дам думата, много се лъже. Сега е мой ред.
— Напротив — провиквам се аз и го прекъсвам. — Ти за какъв се мислиш? Критикуваш ме! Обиждаш ме! Да не би да си въобразяваш, че ти си самото съвършенство? Няма такова нещо.
— Добре де, помислил съм си, но просто бях откровен, нали така е най-добре? Да сме съвсем откровени.
— А, значи искаш да сме напълно откровени един с друг. — Вече крещя, гласът ми е дрезгав, но не ми пука. — В такъв случай позволи ми да бъда напълно откровена с теб…
Пристъпвам към него и той трепва.
— Да предположим за миг, колкото и да е нелепо, че си падам по теб. Да предположим, че изпитвам същото, което ти изпитваш към мен. Ти замислял ли си се — изстрелвам злобно думата „замислял“, — че дори не би ми минало през ум да изляза с човек, който удря беззащитни старци и ги заплашва да стоят далече от майка му?
Имам чувството, че съм го ударила. Мускулче на челюстта му започва да потръпва. Той е смръщил страшно вежди, но не казва и дума.
— Да не би да се каниш да го отречеш? — изкрещявам аз.
— Нямам желание да говоря по този въпрос — заявява студено той и отказва да продължи.
— Не можеш, нали? Не можеш да го отречеш! — настоявам аз.
Спайк почервенява от гняв.
— Не, ако говорим за Ърни Девлин, няма да отрека нищо — сопва се той.
Поглеждам го шокирана, че си е признал. Дори не се кани да обясни.
— Направих всичко по силите си, за да задържа този нещастник далече от мама и ако се наложи да го сторя отново, няма да се поколебая.
— Ти си го ударил — ахвам аз.
— Точно така — кима той. — Вярвай ми, че никога преди това не бях удрял друг човек.
Той говори толкова искрено, че аз се поколебавам, но бързо се стягам.
— Да ти вярвам ли? Да ти вярвам след всичко, което се е случило? — Изсумтявам презрително. — Извинявай, но изобщо не ти вярвам.
— Господи, ти наистина имаш ужасно мнение за мен, а?
— Излъга Мейв. Знам, че си я излъгал. Искаше да пресечеш връзката между двамата с Ърни.
— Разбира се, че исках да го накарам да стои далече от нея.
Не мога да повярвам! Той дори няма намерение да спори с мен.
— Господи, колко си жалък! — възкликвам аз. — Не си могъл да понесеш, че майка ти е обичала Ърни, нали? Толкова си ревнувал, че си прекъснал връзката им. Пребил си го, счупил си му носа, той е бил ужасен от теб и се е наложило да напусне работата си и да изчезне. Разбил си сърцето на майка си.
Спайк ми се струва толкова ядосан, че ако не бях вбесена, сигурно щях да се уплаша.
— Ще ти кажа още, че да съсипеш всяка друга връзка, която Ърни се опита да завърже, е проява на чиста злоба. Как можа? Мейв е толкова сладък човек, а е нещастна от толкова отдавна. Но ти, разбира се, нямаш представа, нали? Не знаеш, че е дала момиченцето си за осиновяване, когато е била на осемнайсет, че оттогава я разкъсва чувство за вина, че за пръв път от години Ърни я накара да се усмихне. Разсмя я. Помогна й да почувства, че струва нещо. За всичко това на теб не ти пука, нали? — Млъквам, защото разбирам, че съм казала прекалено много. Нямах никакво намерение да му разказвам за Мейв, но просто не се сдържах. Толкова ме е яд на него, че сърцето ми блъска неудържимо. — А ти съсипа всичко — добавям тихо аз.