— Значи това мислиш за мен, така ли? — проговаря най-сетне Спайк. — Че съм побойник и злобен мръсник ли? Че ще съсипя живота на Мейв заради собствените си чувства към… Господи, дори не мога да изрека шибаното му име. — Той млъква и поклаща глава. — Значи си решила, че всичко се върти около мен.
— Ти сам го каза — отвръщам аз с горчивина.
Заставаме един срещу друг — аз съм скръстила ръце, а Спайк е натъпкал своите в джобовете. Между двама ни прехвърчат искри омраза, ледени като кристалчета от някой фризер.
— След като ти заговори за първото си впечатление от мен, искам и аз да ти кажа моето. От мига, в който те зърнах, ти се държеше грубо, егоистично и арогантно. Толкова си влюбен в себе си, че си въобразяваш, че целият свят се върти около теб.
— Според мен каза достатъчно — срязва ме той с треперещ глас.
— А, чакай, едва започвам.
— Само че аз нямам намерение да стоя и да слушам простотии — заявява решително той. — Показа ми повече от ясно какво изпитваш към мен. Съжалявам, че те обезпокоих. Съжалявам, че отнех толкова много от времето ти. — Замълчава за миг, сякаш обмисля следващите си думи, след това добавя: — Надявам се утре да си по-добре. — След тези думи ми обръща гръб, отваря вратата и я трясва с такъв замах, че едва не се срутва на земята.
— Честита Нова година и на теб, скапаняко — изкрещявам след него аз. След това, за свое най-голямо удивление, избухвам в сълзи.
Двайсет и седма глава
На следващата сутрин се събуждам с подпухнали като „след рев“ очи.
Нали се сещате за какво ви говоря? След като сте се наревали, сте се наспали и сте се обзавели с кървясали цепки вместо очи, подчертани от торбички, които отказват да реагират както на торбички с чай, така и на студени лъжици и на скъпи кремове и не ви остава никаква друга възможност, освен да ги скриете.
Това обяснява защо се явявам на закуска скрита зад слънчеви очила. Няма да спомена, че е януари.
Излизам от стаята си, хлопвам вратата и се клатушкам по розовия килим в коридора. Глезенът ме боли и съм все още малко замаяна. Сигурно снощи съм била в шок. Тогава не се сетих, но сигурно затова избухнах в сълзи. Нямаше нищо общо с онова, което Спайк каза, въпреки че на пръв поглед изглежда така. Не, със сигурност е било заради шока от падането.
Освен това имам и слабо сътресение, след като съм си ударила главата. Буцата все още се мъдри на видно място, но поне е спаднала малко. Сигурно ще се върна с гадна синина, която да ми е спомен от екскурзията.
Започва да ме обзема самосъжаление. Когато се записах за екскурзията, си представях как ще обикалям английската провинция, облечена в различни тоалети, преметнала пъстрия си шал през рамо, стиснала „Гордост и предразсъдъци“ в ръка. Представях си се сексапилна и много начетена едновременно. Щях да бъда американка в чужбина, която е обърнала гръб на плиткоумието и разочарованията, които са завладели съвременния живот, за да се върне назад към историята и да изпита наслада от литературата. Представях си свят, пълен с опушени пъбове и огън в камините, пред които ще се свия с книжка в ръка, ще опитвам местни ястия и напитки, ще си лафя небрежно с местните хора, нищо че повечето ще са облечени в груби вълнени палта, естествено меланж.
Нямах никакво намерение да обикалям и да се напивам, а за надрусване дори през ум не ми бе минавало, нито пък да се карам с разни типове, камо ли да ме хвърлят коне, които за малко да ме претрепят.
Сякаш за да ми напомни за приключението, главата ми започва болезнено да пулсира.
Разсейва ме тихото гъргорене на телефона и аз го изваждам от чантата. Поглеждам екранчето. Стела е. Обзема ме облекчение. Боже, точно в този момент имах спешна нужда от приятел.
— Честита Нова година. Получих съобщението — заявява весело тя. — Исках да разбера как е минал балът.
— А, супер — отвръщам аз пресилено весело. Стигам до стълбището и се спирам пред огромния стенен часовник.
— Хайде, разказвай.
— Къщата беше невероятна, свиреше един квартет, танцувахме, пихме шампанско и… — Очите ми се пълнят със сълзи. — Господи, Стела, вдигнах най-ужасният скандал, който можеш да си представиш — признавам аз.
— Не може да бъде.
— Може. Ама беше ужасно… — Гласът ми потреперва, изтънява и аз мигам отчаяно, за да прогоня сълзите.