Първата ми реакция е да благодаря на Всевишния, че той е добре. Господин Макензи ми беше повече от шеф. Ако нещо му се случеше, щях много да се разстроя.
Ала след това се замислих за бъдещето си. Новината не вещаеше нищо добро за магазина. Откакто господин Макензи престана да идва на работа, съпругата му непрекъснато го натиска да се оттегли и да продаде бизнеса, но той все успява да я убеди, че не му е дошло времето. Ами сега какво ще стане? Започва да ме хваща страх. Един господ знае какво ще се случи.
Изпращам внимателно обмислен отговор, пожелавам му да се възстанови бързо и казвам и на двамата да престанат да се притесняват, че скоро се връщам и нямам търпение отново да се заема с работата. Старая се тонът да е ведър, но притеснението си остава. Знам, че няма да имам проблем да си намеря работа в друга книжарница, но да отида на друго място ще бъде все едно да зарежа Астън мартина си и да започна да се возя на автобус. Ами Стела? Какво ще стане с нея?
Опитвам се да се успокоя. Няма нужда от паника. Нищо няма да се случи. Имам няколко седмици, все ще измисля нещо. Може да опитам да взема пари назаем и да купя бизнеса.
Да, сигурно. А дали няма да спечелиш от лотарията, Емили?
Усещам как ме притиска умора и поглеждам светлия екран. Толкова много неща се случиха през последните двайсет и четири часа, че единственото ми желание е да се сгуша под завивките и да се наспя. Тъкмо се каня да изключа, когато нов имейл изскача в пощенската кутия. Адресът на подателя ми е непознат, а за тема е написано:
На всяка цена прочети!
Гледам любопитно. Сигурно е пак някоя простотия. Премествам мишката, за да го изтрия, след това спирам, защото виждам адреса sbh@thedaily-times.com. „Дейли Таймс“ ли? Не беше ли това вестникът на Спайк?
След това се сещам. Естествено. Не си спомням какво е второто му име, но това със сигурност са инициалите на Спайк.
Сърцето ми започва да бие глухо. Веднага се сещам за две неща: (1) откъде ми е намерил имейла? (2) какво има да ми каже?
Посягам развълнувана. И аз не знам какво да очаквам — може би няколко остри думи, може би извинение, може би заяждане, но когато отварям имейла, с огромна изненада откривам, че е писмо. Премествам мишката надолу. Писмото се оказва цели три, четири, пет, шест пълни страници.
Не мога да повярвам. Страниците са гъсто изписани, а накрая има някакви изрезки от вестник.
— Извинете, приключихте ли?
Някой явно се обръща към мен и аз вдигам рязко поглед. Няколко човека нервничат наблизо, очевидно искат да използват компютъра.
— Да, разбира се… Само минутка. — Обръщам се отново към компютъра и натискам „принтиране“. Какво съм се развълнувала? Написал ми е писмо. И какво от това? Ще го прочета по-късно, когато ми е удобно.
Ама и аз ги приказвам едни.
Две минути по-късно съм седнала на ръба на леглото в стаята и стискам имейла на Спайк. Притаявам дъх и зачитам:
Скъпа Емили,
Знам, че е много вероятно да изтриеш това писмо, преди още да го прочетеш. Сигурно в момента у теб отново припламват същите чувства, които снощи не скри.
В случай че любопитството ти се окаже по-силно от омразата ти към мен искам да те успокоя и да те уверя, че няма защо да се притесняваш. Ти беше пределно ясна по отношение на чувството си — по-ясно нямаше накъде, затова колкото по-бързо забравим, толкова по-добре.
Така, след като изяснихме този въпрос, минавам направо на важното. Снощи ме обвини за някои много сериозни неща, а аз, по лични причини, не бях готов да ти обясня и да се защитя, защото все още не бях преценил колко мога да разкрия и колко да премълча. А и ти си беше създала мнение, така че нямаше смисъл дори да опитвам.
Тъй като имах достатъчно време, за да помисля, и макар да е много малко вероятно някога да се срещнем отново, искам да ти разкажа моята версия за историята. Ще ми бъде неприятно, ако така и не разбереш истината.
Не си длъжна да четеш имейла. Можеш да го изтриеш, да го пратиш в кибер ада с едно кликване на мишката ти ще прецениш. Само че има неща, които на всяка цена трябва да научиш.
След това ако все още мислиш, че съм виновен, ако все още ме смяташ за лъжец и за отмъстителен мръсник, ще приема решението ти. Но да ме съдиш, без да знаеш фактите, просто не е честно — нито към теб, нито към мен.
Снощи ти ме обвини в две неща:
1. Че съм излъгал Мейв за Ърни и така съм съсипал първия й шанс да бъде щастлива от години, може би дори за цял живот.
2. Че съм се държал гнусно с Ърни, горкия беззащитен старец, който не е направил нищо лошо, освен да се влюби в майка ми, като по този начин си е навлякъл гнева ми и аз съм започнал да го заплашвам, а накрая съм го ударил, счупил съм му носа, без той да ме е провокирал. Накрая — става още по-зле — принудил съм го да напусне работата си в „Дейли Таймс“, та затова той бил ужасен от мен.