— Ще поседя още десетина минути, и тръгвам, благодаря — отвърна тя.
— Тази вечер ми хрумна мисълта да ви нарисувам. Съгласна ли сте?
— О, ще ми бъде приятно — каза госпожа Лилибанкс.
— Наистина ли няма да се отегчите, докато рисувам? Имам предвид, че няма да четете. Искам хората да ме гледат в очите, или да гледат в пространството. Обаче никой не обича да си пилее времето.
— Аз имам време — потвърди Лилибанкс.
Сидни настоя да я изпрати и то с неговото фенерче, макар че и тя си имаше в чантата.
Полк-Фаради си легнаха скоро след това, уморени от пътуването, а и Алисия бе освободила Хити от задължението да й помогне при миенето на съдове. Двамата със Сидни свършиха тази работа.
— Прилично ли мина вечерта, скъпи? — попита Алисия с ръце, потопени в мивката.
— Великолепно! Жалко, че разговорите не бяха на същата висота.
Алисия се усмихна, тъй като очакваше свада, но не много голяма, поради присъствието на Полк-Фаради. Веднъж той я спъна нарочно, протегна крак и тя се бе насадила като квачка в картонената кутия, сред портокалови кори и картофени обелки. Сега тя вмъкна:
— Защото имаме само един Сидни Смит, това ще да е причината. Ние много, много трябва да се стараем, за да стигнем до твоето ниво.
— Не става дума за това — със злонамерена любезност отговори Сидни. — Говоря за очарователното ти кудкудякане, че моята първа любов, писането, била умряла преди няколко години, нещо подобно.
— Какво?! — изненада се Алисия, която наистина не помнеше.
Сидни пое дъх дълбоко.
— Умряла преди години, музата ме била напуснала, изоставила. Трябва да си спомниш, ти го каза, чуха те всички.
Сидни си припомни кратката тишина и последвалите усмивки около масата и в душата му нахлу не толкова болка, колкото удовлетворение за неприязненото чувство към Алисия, от възмущението му, съпроводено от радост, че е така трайно.
— Какво? — продължи Алисия с един тон по-високо, придружен с хихикане. — Мисля, че сам си го правиш. Или това е твоят вътрешен глас. Както и да е Сидни, истина е, нали? Иначе нямаше толкова да се тревожиш. Идвало ли ти е на ум…
Той я плесна през лицето с мокрия парцал за чинии, който тя по английски маниер наричаше „кърпа за подсушаване“.
Алисия вдигна ръка, изпъна се леко и запрати по него чашата, която се готвеше да сложи на стойката за отцеждане. Чашата мина покрай него и тресна в хладилника.
— Втората за днес — каза Сидни и се наведе да събере парчетата. Сърцето му лудо подскачаше. Изправи се със счупените стъкла в ръка и с удоволствие забеляза червената ивица на бузата й.
— Ти си варварин — каза тя.
Да, така ще стане, някой ден ще се отпусне повечко и ще я убие. Той много пъти си го е мислил. Ще издебне вечер, когато са сами. В един юмрук ще събере целия си яд, а после няма да спре, ще продължава да удря докато тя издъхне.
Вдигна към нея очи, Алисия отговори с усмивка и отново се обърна към мивката. Усмихва се, защото пак е нейната, предположи Сидни, като имаше предвид хвърлената чаша.
— Може би сега му е времето да предприема едно от малките си пътешествия. Тъкмо ще ти дам възможност да се охладиш и да посвършиш работа.
— Защо не?
Тя няколко пъти бе пътувала до Брайтън, оставаше за два-три дни, а веднъж отиде в Лондон при Полк-Фаради. Никога не го известяваше къде отива, понеже се чувстваше обидена и сърдита.
— Извинете — Алекс стоеше на кухненската врата, облечен с дълъг, ала Шерлок Холмс халат и широка пижама, а меките му пантофи заглушаваха стъпките, затова не бяха чули кога е дошъл. — Имате ли малко мляко? Хити винаги пие преди лягане.
— Разбира се, Алекс. Сид, налей му, моля те.