Глава четвърта
Десет дни по-късно, през първата седмица на юни, Алисия завърши портрета на Грейс Лилибанкс. Беше три четвърти от госпожа Лилибанкс в естествен размер. Държеше букетче тъмносини и жълти теменуги. Алисия използва стария си начин на работа — започваше от фона към лицето, а него полагаше с бързи, резки четки и за завършек — светлината, пресякла зениците в наситеносините очи на госпожа Лилибанкс. Гордееше се с портрета.
— Картината е по-хубава от тази над камината — каза Сидни. — Защо не я сложиш там?
Алисия никога не му разрешава да гледа, преди всичко да е готово. Работеше в ателието на горния етаж, а госпожа Лилибанкс идваше сутрин в десет и позираше един-два часа.
Но Алисия не надценяваше качествата на портрета — все пак, това си е реализъм и някак нямаше онази стойност на истинско изкуство. Въпреки това, тя махна абстрактната рисунка от страничната стена в дневната и закачи портрета на нейно място.
— Да, харесва ми наистина — Алисия съзерцаваше картината замислено. — Ще купя рамка от Абът, или от другаде.
„Абът“ се казваше големия като хамбар магазин за мебели втора ръка в Дебнъм, оттам семейство Бартълби се обзаведоха с работната маса на Сидни, канапето в дневната, скрина, и още цял куп дреболии за къщата.
— Толкова е странно да направиш сполучлив портрет на човек, когото едва познаваш, нали? От друга страна, чувала съм как описанието на място, което познаваш от рождение е по-трудно, отколкото да пишеш за такова, където си прекарал по-малко от месец. Загубваш се в подробности и не подбираш каквото е необходимо.
Така беше. Сидни разбираше за какво става въпрос и въпреки това възприе думите й като пряка, отправена лично към него, критика: вече толкова дълго се занимава с „Големите планове“, той го знаеше не по-зле от Алисия. Само че не виждаше какво може да се добави или промени. Но залагаше единствено на този роман, за да получи в скоро време пари, така че продължаваше да работи върху него.
Същата вечер отидоха в Ипсуич, вечеряха в китайски ресторант, а после гледаха филм. След киното откриха, че гумата на техния „Хилман“ е спукана. Сидни свали сакото да не го изцапа и се зае с крика и гаечния ключ. През това време Алисия потърси нещо за пиене и се върна с две чаши блудкава оранжада. Сидни с радост би пийнал светло пиво, след като приключи с работата, но минаваше десет и половина — часът, когато кръчмите затваряха.
— Имахме късмет, че не дойде госпожа Лилибанкс, с тази спукана гума щях да се чудя как да я забавлявам.
— Хм.
Потеглиха отново, Сидни не видя кошче наоколо и остави недопитата оранжада на бордюра. Алисия пиеше нейната на малки глътки. Бяха се обадили на госпожа Лилибанкс към шест, за да я поканят с тях, но тя учтиво отказа и се извини — била изморена, цял ден работила в градината.
— Тя има градинар — каза Сидни. — Значи е твърде деликатна.
— Той не идва всеки ден. Отбива се два пъти седмично. Господин Кокседж от Брандистън. Сподели с мен, че не била добре със сърцето. Може и да не живее повече от две години — отрони Алисия с нотка на смирена почит, все едно говореше за роднина.
Алисия доста се бе сближила с госпожа Лилибанкс докато рисуваше портрета. Любопитно бе, че разтвориха сърцата си бъбрейки ей така между другото, съвсем спокойничко, но поне за Алисия бе от полза. Тя спомена професионалните затруднения на Сидни, неговото отчаяние в настоящия момент, и дори загатна за страховете си, че бракът им ще се разпадне. Госпожа Лилибанкс й бе говорила за навика и дребните всекидневни задължения, които укрепват любовта, за кризата в брака, настъпваща между втората и четвъртата година. Навремето изпитала същото, макар съпругът й да бил преуспяващ корабен инженер.
— Прислужницата й е в неизгодно положение. Представи си, идва един ден и вижда госпожа Лилибанкс на стола, мъртва.
— Сидни! Как можа! Няма ли за какво друго да мислиш!
— Какво пък, случва се. Тя почти винаги е сама. Какво те кара да мислиш, че ще е така любезна да ритне петалата, когато в къщата има някой? Сигурно ще умре като моя дядо, в леглото — по време на следобедна дрямка. Наистина мирно предал богу дух и никой не разбрал, преди да се опитат да го събудят.
Алисия изпита неудобство и смътно раздразнение.
— Трябва ли още дълго да говорим за умиране?
— Извинявай. Знаеш, трябват ми сюжети — каза Сидни и намали, за да не удари един заек, който тичаше по шосето на зигзаг. Заекът се скри в затревения насип отляво. — Мисля за много неща.