Алисия искаше да приключи разговора и замълча. Разбира се, такова нещо можеше да се случи, дори когато двамата със Сидни все още обитават тази къща. Очите й се напълниха със сълзи: сантиментално и драматично — с укор си помисли Алисия. Никога не би могла отново да погледне госпожа Лилибанкс без подозрението, че току-виж умряла в следващия миг, и това се дължеше на неуместните забележки от страна на Сидни.
— Бих искала сюжетите да са в твоите книги, където им е мястото. Например в романа.
— Какво си мислиш, че правя? Преработвам проклетия роман.
— Не е това, което трябва, започни от самото начало. И без това отделяш толкова време за него.
— Гледай си рисуването и остави писането на мен!
— Добре, ама нещо в романа куца, иначе да си го продал. Не съм ли права? — Тя зададе въпроса, защото просто не можа да си наложи да спре.
— За бога! — извика Сидни и незабелязано увеличи скоростта.
— Сид, не карай бързо.
— Първо не преставаш да мелиш как най-добрият роман се подмята с години насам-натам, а сега „нещо куца, иначе да си го продал“. На кое да вярвам? Или тази вечер си решила да ми късаш нервите?
— Не ти късам нервите. Предлагам ти да започнеш нов сюжет. Нали каза, че си пълен с идеи, мислиш за много неща. Само че не и пред машината.
Тя удари право в целта и Сидни оцени попадението с ледена усмивка.
— Да — тросна се той.
Да, понякога замисляше и убийства, кражби, измами, изнудвания — все на хора, които се познаваха с Алисия, а хорицата представа си нямаха. Алекс бе умирал най-малко пет пъти във въображението на Сидни. Алисия — двайсет. Смъртта я бе застигала в горяща кола, сполетявана бе от нещастие с раздрънкана таратайка, удушена бе в гората от неизвестни лица, търкаляла се бе от стълбата в дома им, давила се бе във ваната, падала бе от втория етаж докато спасява пиленце от водосточната тръба под стряхата, а веднъж бе погълнала безследно изчезваща в организма отрова. Сидни най-много харесваше варианта, когато я халосва вкъщи, после изнася тялото с колата, заравя го и оповестява, че Алисия ще отсъства за известно време, заминала в Брайтън или Лондон. Тя не се връща. Полицията не може да я открие. Сидни признава пред всички, но най-вече пред полицията, че напоследък бракът им не вървял и Алисия вероятно си прави сметката да избяга като си смени името. Може дори да отиде във Франция с фалшив паспорт, макар че не — това последното е доста смахнато и предполага усложнения, които не са в характера на Алисия.
— Сидни!
— Какво?
— Подмина къщата!
— А-ха — Сидни натисна спирачките и обърна.
Тъмна грамада сред млечнобялата светлина на полумесеца — така изглеждаше къщата на госпожа Лилибанкс, но за Сидни тя беше с очи и уши. Струваше му се, че колата е зорко следена по краткия път през двора до дървения гараж. Госпожа Лилибанкс е толкова наблизо и това налагаше предпазливост, трябваше подробно да обмисли убийството на Алисия и особено да внимава при изнасянето на тялото.
Мислите на Сидни се нижеха безучастно, като ставаше въпрос за някой от героите в разказите му. По-късно ще получи нейния доход, както е по закон, и това няма да е никак лошо. Ще я накара да млъкне завинаги, ще престане да му досажда. Ще получи свобода, повечко пари — Сидни изброяваше безпристрастно бъдещите си привилегии, сякаш се отнасяше за някой друг…
… Съвместната работа на Сидни с Алекс — историята за човека с татуировката и Ники Кембъл, наречена „Белязаният убиец“, бе върната от третия и последен възможен купувач с кратка бележка, която известяваше: „Не е лошо, но вече е правено“. В продължение на много дни ясната, но банална фраза човъркаше мозъка на Сидни. Той се скиташе из околността и все му се искаше да открие по-закътана горичка, или да тръгне направо през полята — горичка нямаше, а полята, каквито бяха опустели, криеха опасността да изскочи някой дребнав собственик и да го пита какво търси в чужд имот. И какво търсеше? Каквото и да кажеше, все щеше да събуди подозрение. Можеше да отвърне нещо от рода: „обичам зайците и ми се стори, че един се скри там, в дупката“. Най-после той все пак се престраши и навлезе в нивите. Крачеше бавно, миля след миля, за ядене се сети чак когато прегладня — след два и половина. Натъкна се на малка бакалия и си купи пакет нарязано чедърско сирене. Гневът и злобата му внезапно родиха идеята за героя Бич. Веднага след това той свърна и бързешком пое към дома, без да изпуска нишката на мисълта си: