Един ден Сидни тръгна за бял емайл във Фрамлингъм, но мина през Дебнъм и купи нов килим от „Абът“. Струваше осем лири, четири пъти по-скъп от изтрития синьо-червен килим. С тъмночервени и кафяви цветове, той също отиваше на завесите. Сидни внесе навития килим и го сложи до стената в дневната. Очевидно Алисия бе на горния етаж в стаята си и рисуваше, или бе отишла при госпожа Лилибанкс.
След час, когато вече работеше, чу Алисия да се провиква:
— Какво е това?
Сидни бутна стола назад и се изправи.
— Купих нов килим — извика към коридора.
— Я да видим. Откъде? В Дебнъм ли ходи?
Сидни слезе по стълбата.
— Взех го само за три лири — той й помогна да го развият.
— Много е приятен. Не знаех, че се интересуваш от килими, скъпи, стари или нови, без значение.
Сидни се усмихна безмълвно. Те разместиха мебелите и постлаха новия килим. На дължина опираше в стените, но те решиха, че така ще държи топло през зимата. Сидни нави стария и го нарами, тръгна към вратата.
— Сид, не го оставяй в пристройката, ще се навлажни — каза Алисия. — А, в гаража ли ще го слагаш?
— Ще му намеря място в стаята за гости — мислеше да го остави навит, така че да не пречи.
— Може да го продадем. Размяна с доплащане, нещо такова.
— Как ти се вижда, някой ще даде ли десетачка? Да пробваме в „Абът“ — Сидни се качваше нагоре по стълбата.
През следващата седмица Сидни получи от Алекс първия, нередактиран сценарий „Удар на Бич“. Затвори се в стаята си и го прочете на един дъх. Още от първата страница разбра, че това бе най-доброто, което бяха правили досега с Алекс. Най-отгоре Алекс простичко бе написал:
Сид, братко,
Погледни, как ти се струва? Мисля да изпуснем диалога с непознатия, второ действие, четвърти епизод, стр. 71.
Сидни харесваше диалога, внасяше хумор в обстановката на неизвестност и затова не смяташе да го изпуска. Към Алекс нямаше забележки, освен да съкрати разговора в началото — между Бич и шофьора. Както обикновено, Алекс се бе справил много добре с малките роли, някои от които Сидни изобщо не бе нахвърлил в бележките си. Алекс притежаваше дарба в това отношение. Сидни потисна желанието да звънне по телефона и да му каже колко е доволен. Не, излиянията бяха безполезни, чисто и просто ще му го прати с обикновена поща, ще напише, че е хубаво и след като съкрати диалога, да напечата окончателен вариант. В края на краищата, сценарият не беше изключителен, станал е както трябва, само че двамата с Алекс нямаха обичай да изпипват нещата както трябва.
Глава пета
Еуфорията и скоростта, с която работеше над „Удар на Бич“ позволи на Сидни безгрижно и с чиста съвест да пропилее дял ден в Ипсуич — чакаше да вземе колата от сервиз. Прекара няколко часа, ровейки се из книгите в библиотеката, а после се качи в отдела за справочна литература. Избра си книги за вкъщи (имаше трийсетшилингова годишна абонаментна карта), мина през деловия и търговския център на града, надничаше към витрините с ненаситното любопитство на моряк, слязъл на брега, откри го сред вехториите в магазин за стари неща. Изглеждаше така, сякаш е бил лична вещ на Ромел Монтгомъри в Африка — с износена черна кожа и кафяви драскотини между месинговите кръгове на оптичните стъкла, с протрит, но все още внушаващ доверие ремък. Бинокълът изкушаваше Сидни. Струваше по-малко от бутилка джин. За какво ли му е потрябвал? По-добре да се въздържи. Бяха му казали да отиде в сервиза към три и половина, колата го очакваше и както винаги той заподозря, че е готова отдавна. Подкара за дома в добро настроение. Ще подготви за печатане няколко страници от „Големите планове“, а след вечеря ще гледа филма на ужаса по телевизията.