Щом влезе, Алисия подхвърли:
— Има писмо за теб, в дневната. Май е от Алекс.
Сидни остави продуктите в кухнята, Алисия щеше да ги прибере, и отиде да прочете писмото. Видя жълто-кафявия плик от Алекс. Вътре имаше и друго писмо, от Барлък. Барлък бе отхвърлил „Удар на Бич“ и го връщаше обратно на Алекс:
Господин Полк-Фаради,
Прочетохме с интерес „Удар на Бич“, по-скоро в началото, отколкото в края, тъй като за съжаление, развръзката не предлага нищо ново — само престъпления и страдание, без положителен герой, който да донесе облекчение и да поправи несправедливостта, така че зрителят да се идентифицира с него.
Сидни изруга Барлък под нос и прочете писмото на Алекс. Той реагираше на отказа със смесица от пренебрежение към умствените способности на Барлък и агресивност към други части на тялото му:
… нищо ново ли? Тия в телевизията хабят километри филмова лента, за да ни показват герои — красавци, които с една ръка залавят престъпници, а с другата прегръщат приятелките си. Предлагам да ритнем Барлък по задника, а сценария изпращам в „Гренада“, на Плъмър, утре (четвъртък) вечерта. Освен ако не се обадиш преди обед.
— Е? — Алисия попита още от коридора.
— Отказали са — той захвърли писмата на масичката до телефона. — Да вървят по дяволите.
— Не се отчайвай, та това е личното мнение на онзи, Барлък ли се казваше? И какво толкова пише?
— Безсмислици — гласът на Сидни не трепваше, но той извиваше кафявия плик, докато заприлича на пръчка.
— Може ли да видя?
— Ако искаш.
Сидни излезе от стаята, качи се горе по коридора към кабинета си, но усети как му опротивяват и машината, и стола, и масата, не искаше да ги погледне, просто не можеше, и затова свърна обратно — навсякъде другаде, но не и тук. Той отново обиколи долния етаж и излезе на двора. Намери охлюв върху една от марулите, с издадено рогче, и го метна от другата страна на пътя. Крачеше безделно с бавни, тежки стъпки, макар че мислено набеляза десетина неща, които можеше да свърши — да отскубне бурен, да прибере мотиката на сухо, преди да е заваляло, да изправи колчето на домат. Спря се и нахално впери поглед в къщата на госпожа Лилибанкс, но тя не се виждаше никъде. Сидни обаче имаше чувството, че тя го гледа.
По време на вечеря Алисия каза:
— Прочетох писмото. Барлък може и да е прав, идеята ти е стара като света. Понякога си мисля, че Алекс ограничава въображението ти, задръства те.
— Скъпа, фабулата измислям аз — отвърна Сидни, готов за нейната словесна атака. — Алекс знае как да напише телевизионна пиеса, но ако преди това има подходяща фабула.
— Ограничаваш се от самия факт, че Алекс пише сценария. Трябва да разчиташ на въображението си повече, но ти се държиш нерешително.
Дълбоко в себе си той усети, че парещата му рана кърви. Тя искаше от него сам да си счупи главата. Когато си сам, провалът тежи двойно.
— Освен това, приемаш всичко толкова сериозно. Ти си…
— Ти си гледай работата — прекъсна я той. — Ти нали си спокойна, не ти пука от нищо. Рисуваш си колкото да не е без хич, като госпожа Лилибанкс.
Алисия разтвори широко очи, не бе изненадана, разсърди се.
— Откъде се взема тая горчилка в теб, няма какво да се чудим, че нищо не създаваш, нищо прилично, което да бъде откупено. Така не става.
— Разбира се, че не става, с непрестанното ти заяждане.