— Заяждане? Предизвикваш ли ме? — тя се изсмя.
— Добре, така е, какво ще направиш?
Тя каза по-меко:
— Исках да вечеряме, но изглежда не съм избрала подходящо време. Можеш да сдържаш яда си, поне докато се нахраним.
Точно в този момент не им беше до ядене.
— Станала си втора госпожа Лилибанкс, повърхностна и сладникава. Обаче аз съм в началото на живота си, а не в края.
— Ти си в края на твоя творчески живот, ако продължаваш по същия начин.
— Коя си ти, че да ме поучаваш?
Алисия стана от масата:
— Госпожа Лилибанкс може да е всякаква, но предпочитам нейната компания. Ако не възразяваш, ще прекарам останалата част от вечерта с нея.
— Както желаеш.
Тя взе сакото от закачалката до вратата, провери в огледалото дали лицето й изглежда добре и излезе. Външната врата хлопна.
Сидни не бе в състояние да работи тази вечер, чувстваше се просто изцеден, а при мисълта, че трябваше да свърши с „Големите планове“ — рано или късно, се вкисна още повече. Погледа телевизия, после се изтегна в леглото с книга в ръка, нали беше взел няколко от библиотеката в Ипсуич днес.
Алисия се прибра малко след десет.
— Май заминавам утре, в Брайтън — каза тя, без да го погледне.
— Така ли? За колко дни?
— За известно време — тя занесе пижамата си в банята, където се приготви за сън, въпреки че обикновено се събличаше в спалнята.
Сидни замълча, нямаше какво друго да пита за нейното пътуване. Утре сутринта ще трябва да я закара в Ипсуич, освен ако не реши да вземе влака от Кемпси Аш, малко по-близо до дома.
— Извинявай, Сид, тези твои настроения те държат толкова дълго, аз не мога да живея в този кошмар, ти се самоунищожаваш.
— Не те обвинявам. Надявам се да прекараш добре. Ще бъдеш в Брайтън, нали?
— Брайтън, а може и Лондон.
Нарочно го правеше, не искаше той да знае къде отива. Добре тогава, няма да я притиска с въпроси.
На сутринта Сидни изми чиниите след закуска и затова не можа да види какви дрехи бе взела Алисия, когато морскосиният куфар с цип бе готов. Той се върна след единайсет часа, сам. Алисия взе влака от Кемпси Аш, точно на Уикъм маркет. Денят бе мрачен и дъждовен. Сидни отново се зае с „Големите планове“ и скоро потъна в работа. Следобед, към два, дъждът се усили, загърмя.
Обади се госпожа Лилибанкс.
— Здравейте, Сидни — за пръв път тя се обръщаше на малко име, но Сидни вече бе свикнал да я нарича госпожа Лилибанкс. — Чудех се дали Алисия не е забравила дрехите на простора?
— А, благодаря, ще ги сваля.
Сидни затвори и изтича навън да прибере прането — половин дузина кухненски кърпи и две памучни блузи на Алисия. Взе ги и хукна обратно, тъкмо махна шлифера и телефонът пак иззвъня. Беше госпожа Лилибанкс:
— Исках да кажа две думи на Алисия, ако може.
— Съжалявам, няма я. Тя отиде — не зная къде точно.
— Какво искате да кажете?
— Закарах я на гарата в Кемпси Аш тази сутрин. Изглежда тръгна за Брайтън. Мислех, че ви е казала.
— Не.
— Така прави понякога, искаше да бъде сама за известно време.
— Ах, да. Няма нищо, не е важно. Щях да й съобщя да не ми носи книгата за цветята днес, вали много силно.
Сидни знаеше за коя книга става въпрос — стар викториански албум за цветя с цветни рисунки, от някоя викторианска госпожица, който Алисия бе купила в една лондонска книжарница.
— Ще й предам, че сте я търсили.
— Кога ще се върне?
— След три-четири дни.
— Ако ви доскучае, елате на гости — каза госпожа Лилибанкс. — Когато намерите за добре.
Сидни прие поканата и благодари.
Междуградските разговори след осемнайсет часа се таксуваха по-евтино и още същата вечер Сидни се обади на Инес и Карпи в Лондон. Това бяха две момичета, които живееха заедно, всяка с едногодишно дете. Инес, негърка от Ню Йорк, а Карпи от Ямайка, но със светлокафява кожа, и двете балерини, напуснали танцовата трупа поради бременност. Съпрузите им бяха все на път — до Ню Йорк, или до Латинска Америка, така бе повече от година, откакто Алисия и Сидни ги познаваха. Сидни схвана накрая, че нямаше никакви съпрузи. Алисия също мислеше така и те престанаха да разпитват. Децата със сигурност изглеждаха наполовина по-бели от майките си. Инес и Карпи бяха гостоприемни, радушни и забавни. При едно от своите бягства Алисия бе останала в триетажната им къща. Този път обаче не беше там. Сидни говори с Инес.