— Да — той я погледна с благодарност. — Може би ще получа картичка в понеделник, или ще се обади по телефона — додаде унило.
Беше едва събота вечер. Алисия никога не изпращаше картички по време на подобни бягства. Не и на него.
— Ще използвам времето за работа. Искам да кажа, сигурно това прави и Алисия, скицира в Брайтън — добави той и усети плъзналата по лицето му червенина. Облегна се на стола:
— Нали знаете, не съм свършил с „Големите планове“.
— Какво ще кажете, ако оставим всичко както си е, и послушаме музика?
— Преди това ще ви помогна да разчистим — каза Сидни развеселен и скочи енергично.
Той преодоля слабата съпротива на госпожа Лилибанкс и за три минути масата бе изчистена, чиниите — готови за миене, пренесени в кухнята. После слушаха музика от Бах и Хиндемит. По същото време госпожа Лилибанкс бродираше калъфка за възглавница на внучката. На тръгване Сидни й предложи:
— В понеделник отивам на пазар в Ипсуич, ако искате да дойдете…
— Не, благодаря. Засега имам всичко необходимо.
Сидни въздъхна с облекчение. В действителност нямаше никакво намерение да пътува до Ипсуич, но не можа да измисли с какво друго да благодари на госпожа Лилибанкс.
Когато остана сама, тя се запретна, накисна тенджерите и тиганите. Чиниите й дойдоха в повече тази вечер, силите я напуснаха; утре ще стане по-рано, преди да дойде Хокинс, и ще сложи всичко в ред. Никога не оставяше мръсни съдове за госпожа Хокинс, смяташе, че и без това за нея има доста работа из къщата. Бе доволна от вечерта, а мислеше, че и Сидни е прекарал добре, но потокът на мислите й, приятни и спокойни, се завихряше около островчето на неговото безпокойство за Алисия. Ясно беше, че тук има нещо. Тя си спомни, че Алисия не бе убедена дали иска да има дете от Сидни, но както й бе казала, можело и да опита. Не, не беше редно да се говори така за дете, помисли госпожа Лилибанкс. Алисия трябва да е била дълбоко засегната, за да не му каже къде отива и кога ще се върне. Пред очите й изникна разгневения Сидни от оная вечер, когато тя им гостува и се запозна със семейство Полк-Фаради. „За бога, шестата или десетата е тази счупена чаша!“ — бе казал тогава така свирепо, а и онова, което Алисия бе говорила после, за напусналата го муза, или нещо такова. Тя не постъпваше по-добре от него, госпожа Лилибанкс бе видяла как смущението, изписано по лицето на Сидни, бе отстъпило място на дълбока неприязън. Я най-добре, остани приятелка и на двамата, а не заставай помежду им — смъмри се тя.
По-късно, наметнала върху нощницата червен вълнен халат, госпожа Лилибанкс хвърли последен поглед на най-новата си картина — жълта ваза с рози и бледолилав повет, но сега тя не й се виждаше така хубава, както в пет часа, когато я бе привършила. Или не толкова хубава, както би изглеждала, ако бе рисувала ежедневно през целия си живот, а не от неделя на неделя — с примирение си помисли тя. Както казват, изкуството иска време, а животът е толкова кратък.
Глава седма
Неспокойна и напрегната, Алисия седеше в „Еклера“, в Брайтън, на чаша чай с кифличка и очакваше Едуард Тилбъри, който трябваше да се появи вече всеки момент. Часът бе единайсет, а денят неделя.
Миналия петък тя слезе на улица „Ливърпул“, оттам отиде до „Виктория“ с такси, където си купи билет за Брайтън, но тъй като имаше влакове на всеки час, реши да си пооплакне очите във „Фортнъм и Мейсънс“, любимият магазин на майка й. „Ех, доброто старо време“ — каза си Алисия, спомняйки си за „пазарните“ дни във „Фортнъм“, когато те двете идваха и купуваха всичко, което им харесваше, без да мислят за парите, дни, които неизменно свършваха в шумната чайна на магазина с парче божествена торта и чаша чай. В края на такъв ден майка й се чувстваше изтощена, но опиянена от доволство. Този път Алисия купи само половин дузина носни кърпички с по една зелена четирилистна детелина, избродирана в ъгълчето, за шестнайсет шилинга и шест пенса. На излизане от „Фортнъм“ се натъкна на познат, когото бе видяла на последното събиране у Инес и Карпи. Не си спомняше името му, но той, повдигайки шапка, възкликна:
— Алисия, здравейте! Аз съм Едуард Тилбъри.
Бе около тридесетгодишен, с кафяви очи и кестенява коса, строен. Костюмът му стоеше прекрасно и Алисия си спомни, че и тогава бе облечен също така изискано. Адвокат по професия, опитал се бе да флиртува с нея, но щом чу, че тя и съпругът й се връщат в Сафък, се бе извинил, като изглеждаше още по-чаровен в смущението си. И Алисия не се бе държала съвсем на ниво, защото се бяха спречкали със Сидни — един от най-противните скандали между тях, а цялата вечер Тилбъри бе седял в другия край на стаята.