Сидни работи до към шест и отиде да пооплеви градината. Отряза няколко диви рози, растящи до гаража, и се върна да ги остави на масата.
Алисия готвеше и Сидни се захвана със салатата.
— Много си мълчалив — вметна Алисия.
— С мен не се е случило нищо интересно, а с теб — да.
— Разбрах, че сте вечеряли с госпожа Лилибанкс.
— Да, хубаво беше, в събота вечерта.
Сидни млъкна. Въртеше мелачката и магданозът се сипеше в соса.
— Върху какво работиш? „Големите планове“ ли?
Той си пое дълбоко дъх, преди да отговори:
— Написах още един епизод от „Удар на Бич“ и го изпратих тази сутрин на Алекс.
Ето, каза го, и сега Бич беше като безпомощно, уязвимо, голо патенце под нейния прицел, „Грозното пате“.
— А сега, да, продължавам с „Големите планове“.
— Знаеш ли какво би казал Алекс, ако започнете документални едночасови епизоди, не точно документални, а построени около определена тема, например, жилищния проблем, или контролът върху раждаемостта и църквата?
Сидни погледна през нея.
— Напоследък в „Таймс“ прочетох статии за такива пиеси, едната беше за проблемите на работници и ръководители — тя изливаше горещата вода от тенджерата с картофи.
— Предлагаш ми да оставя Бич и да захвана нещо такова? Но какво знам аз за истинските проблеми на английските работници?
— О, нищо не предлагам, даже не бих се осмелила и да мечтая за подобно нещо — изненадващо троснато и враждебно каза Алисия. — Само отбелязвам какво е положението на пазара. Хората май са уморени от празното забавление и им се иска да има за какво да помислят, за какво да поговорят. Наистина е така.
— Предпочитам първо да видя какво ще стане с Бич.
— Можеш да работиш едновременно и двете.
— Също и „Големите планове“, така ли? Много ще ми дойде.
Но Алисия не мислеше, че да работиш три неща в едно и също време е кой знае какво натоварване.
— Исках просто да кажа, че трябва да ковеш желязото докато е горещо. И ти дори го каза веднъж. Необходим е цял месец, за да се завърти един новопредложен епизод, нали?
— Най-малко. Може да направя пет, шест, седем епизода. Мисля, че Бич не е забавление, лишено от смисъл.
— Не съм казала такова нещо — въздъхна Алисия.
Сидни приготви две питиета и й подаде нейното.
— Бич не е безсмислица — каза той, но тази забележка, направена две минути по-късно, увисна във въздуха.
Алисия вдигна очи да го погледне и той й се стори така чужд, че сама се изненада. Колко надуто беше отношението му към този Бич, все едно че Шекспир говори за крал Лир, ако не и повече. Героят на Сидни ни предлагаше нещо за продан, лековато като звуков ефект на рекламен клип, а Сидни го приемаше с неоправдана сериозност, и докато това не се промени, животът им ще бъде ад. Изведнъж й се прииска да е в Брайтън с Едуард, да прекарат заедно цялата вечер.
— Да се надяваме, че ще го продадем — гласът й бе леден, тя се обърна към мивката.
Ясно изречените думи на Алисия, поднесени с най-изискано произношение, стържеха по нервите на Сидни. „Предупредих те“ — щеше да заяви при следващия получен отказ, и при по-следващия, най-вероятно.
— Мисля да не се отказвам! — Сидни се опита да повтори леденостудения й тон, но с неговото американско произношение това бе непостижимо.
В четвъртък, по време на закуска, Сидни предложи да отидат до Ипсуич. Повод винаги се намираше — библиотеката, нещо за работилницата, което не можеше да се намери във Фрамлингъм, китайски обяд или вечеря, тъй като беше хубаво да разнообразяват менюто си. Но сега Сидни предложи, просто за да смени декора. Алисия се съгласи, но без въодушевление. Сидни усещаше нейното презрение. Смяташе го за по-долно качество, но бе твърде инертна или плаха, за да го напусне. Един развод ще е голямо главоболие за нея, както и за семейството й. Инстинктът на Сидни подсказваше, че и двамата очакват някакъв знак — за обич или омраза — знак, който би извадил от равновесие единия от тях, няма значение кого. Ако Алисия можеше да го прегърне и само да каже: „Скъпи, обичам те, малките ти несполуки не ме интересуват“, нещата щяха да изглеждат по друг начин. Или да кажем, той да пристъпи към нея с думите: „Зная, че в последно време съм непоносим, но вече няма да е така, обещавам ти“. В действителност влачеха съществуванието на възрастна двойка със закостенели привички — ставаха, закусваха, оправяха леглото, чистеха дома, без почти да си продумват, не се ненавиждаха, но и едва се понасяха.