Тъкмо тръгваха тогава, в четвъртъка, и телефонът иззвъня. Сидни бе по-близо и вдигна слушалката, но забеляза тревогата, появила се за миг върху лицето на Алисия, последвана от престорено безразличие. Тя пристъпваше бавно към вратата, за да чува. Дали пък не се страхуваше, че ще й се обади приятел?
— Ало? — каза Сидни.
— Сид, Алекс се обажда. Получих епизода за Бич тази сутрин, преди да изляза, но си рекох да се обадя за сметка на службата. Хареса ми.
— Добре. Нещо да предложиш?
— Мисля, че бихме могли да раздвижим малко нещата около заподозрения. За полицията неговата вина трябва да е очевидна. Ще ти пиша. Всъщност, обаждам се да питам дали Алисия се върна.
— Да, във вторник.
— А, чудесно. Ама ти не ми се струваш особено възторжен — отбеляза Алекс, като че подобно състояние на духа е невъзможно за един съпруг.
— Може и да си прав.
— Братко мили, дано следващия път ти провърви наистина. Да замине и да изчезне, а, нещо такова! — Гласът бе добил страховит оттенък. — Удавена в алкохол, а, в Брайтън! Мъжлето й не може да я гледа, но нали й взема… — Сидни чу ликуващия лаещ смях на Алекс.
Парите, Алекс си мислеше за тях.
— Благодаря ти за благопожеланията. Ще стискам палци за следващия път.
— Трябва да привършваме, телефонът пиука. Чакай писмото ми и целуни Алисия.
Чу се щракване.
Алисия, с лице към изхода, бе продължила пътя си.
В Ипсуич Сидни смени книгите си в библиотеката и предложи същото на Алисия, но тя отказа, тъй като все още не била прочела тези, които има. Купила ги е в Брайтън — помисли той — но не й е останало време за тях. Уговориха се да се чакат след половин час пред паркинга на Кокс Лейн.
Сидни се защура нагоре-надолу с надежда да попадне на вехтошарския магазин, където си бе харесал бинокъла. Скоро го откри. Витрината му бе препълнена с любопитни нещица: месингови куки от улични лампи, стари войнишки торби, скринове с меден обков в ъгълчетата. Погледът на Сидни премина още веднъж по струпаните вещи, но не зърна бинокъла, ето защо надникна и в тъмния търбух на магазина, за да види дали не е преместен на някой от рафтовете, но и там не го откри. Бе твърде стеснителен, за да попита, и без това не беше сигурен дали ще го вземе, ако въобще му е по джоба. Отправи се обратно към пазарния център и паркинга.
Притъмня и запръска. Изникнаха чадърите на по-предвидливите, другите се изпокриха, а когато капките натежаха и зашибаха, хората се разтичаха.
Алисия го чакаше до колата, притиснала пакетите до себе си под шлифера. В краката й имаше пълна кошница.
— Сега ли реши да вали, точно когато съм без ключове — смеейки се каза тя.
— Съжалявам — отвърна Сидни и близна няколко капчици дъжд от горната си устна. Постара се да отвори вратата колкото може по-бързо.
Пътуваха към дома смълчани под дъжда, после мълчаливо разопаковаха храните. Алисия само подхвърли:
— За вечеря има черен дроб и бекон, става ли?
— Чудесно.
Телефонът иззвъня.
— Вероятно е госпожа Лилибанкс — каза Сидни. — Не искаш ли ти да вдигнеш?
Алисия тръгна към телефона, а той продължи да разопакова.
Тя се върна усмихната в кухнята и каза:
— Пак е Алекс. Забравил е да ни покани на събирането в събота, с преспиване, ако искаме.
Те и преди бяха оставали там. Канапето в дневната им се разтваряше като двойно легло.
— Не ми се ходи, но ако ти имаш желание, отиди.
— О, Сид, Хочкис ще бъде там и иска да се видите.
Хочкис бе новооткритото писателско дарование на издателството, където работеше Алекс. Сидни си спомни, че според Алекс бил на двайсет и шест години. Като Кийтс.
— Просто не ми се ходи, вземи колата и отивай. Или до Ипсуич с колата, а оттам с влака.
— Моля те, Сид, той още чака — Алисия безпомощно посочи телефона.
— Не искам — заинати се Сидни. — Иди сама.
Щеше му се да закрещи „колко пъти да ти повтарям…“.