Неделята мина спокойно. Изпълнен с вяра, Сидни препрочиташе „Големите планове“ за последен път. Краят бе логическо следствие на началото, а това доказваше, че има стройна фабула и развой на събитията.
В понеделник, в шест вечерта, на задната врата почука госпожа Лилибанкс, носеше му касис. Сидни я покани да влезе.
— Продаваха го по три шилинга и шест пенса, а на мен цяло кило ми е много — каза тя. — Обичаш ли го на кисел, или ще ти отнеме много време?
— Харесва ми, но никога не съм правил. Алисия прави понякога.
Щом ти харесва, ще ти направя. Не би ме затруднило, след като правя и за себе си. Неприятно е изстискването, но първо трябва да се изчистят дръжките, да се отделят плодовете, нали знаеш — усмихна му се тя. — Мини да си го вземеш към седем и половина, просто ти подавам кисела и ти си отиваш, така ще избегнеш учтивите приказки и пропиляното време, ако аз го донеса.
Сидни бе трогнат от вниманието.
— Не е губене на време. Имам достатъчно.
— Алисия каза, че сериозно си се захванал с работа тия дни, не искам да ти преча. Иначе вчера бих те поканила на вечеря.
— Благодаря — с неудобство измърмори Сидни. „Големите планове“ все още го държаха в плен.
Госпожа Лилибанкс придърпа зелената си жилетка и взе купата с касис.
— Харесва ли ти ергенуването? — Упътила се бе към вратата.
— Защо не седнете малко? — Той се смути, забравил бе да й предложи по-рано.
— Не, благодаря, тръгвам. Алисия ми каза, че ще посети майка си в Кент.
— Да.
— Ще ми дадете ли адреса? Искам да й напиша няколко реда.
— Разбира се, почакайте минута. — Сидни отиде в дневната и взе молива от масичката при телефона.
— Отплеснах се и не я попитах. — Госпожа Лилибанкс го следваше бавно. — А, сдобили сте се с нов килим. Много е хубав.
— Да — Сидни вече пишеше, но след нейните думи усети учестените удари на сърцето си. Вината е като истинска, помисли той. — Ето, госпожа Хартли Снийзъм, Поукс Корнър, Рейбърн, Кент.
— Снийзъм — усмихнато кимна госпожа Лилибанкс.
Усмивката й угасна, щом погледна Сидни. Не му беше до смях. За секунда пред очите му бе изникнал гробът на Алисия, с бели лилии по края. Почувства как побледнява.
— Сега те оставям да работиш, не забравяй да си прибереш кисела преди осем — тя мина по обратния път през кухнята.
Инес се бе обадила през седмицата, попита дали е удобно да дойдат с Карпи и още неколцина на пикник в събота.
— Заповядайте — отвърна Сидни, — но Алисия няма да е тук.
— Лоша работа. Срещнах Алекс и Хити в „Гондолата“ онзи ден, казаха, че се е върнала.
— Да, но замина отново. Доколкото знам, иска да поостане при майка си.
— Да, разбирам. Ще имаш ли нещо против да дойдем при това положение? Яденето от нас, не се безпокой, ние двамата ще се справим с домакинството, по американски.
— Окей — каза Сидни. — Ще се погрижа за напитките.
— Вино — нищо повече. Пиенето гълта пари.
Инес и Карпи предлагаха на гостите си само вино, спомни си Сидни.
— Кажи, преди да е изтекъл разговорът, под ръка ли ти е адресът на Алисия? Имам предвид телефонният номер.
Сидни й го даде.
Глава десета
Сидни се чудеше дали да покани госпожа Лилибанкс на пикника. След като поразмисли, реши, че идеята не е лоша, а госпожа Лилибанкс прие.
Инес, Карпи и бебетата пристигнаха натоварени в син фолксваген минибус. На волана беше Реги Мълиган, облечен в стари дрехи, къдрокос и мършав млад мъж. Някой бе казал на Сидни, че се занимавал с театър. Другият мъж бе по-възрастен и елегантен, собственик на колата, който явно не обичаше да шофира. За тяхна обща радост, денят бе слънчев. В градината зад къщата проснаха одеяла — те извадиха две от колата, а Сидни донесе още едно, също и един шезлонг за госпожа Лилибанкс.