Засега Алисия бе обсебена от синия цвят. Набави си такава хартия и наряза правоъгълни парчета, 15×20 см. Заредена с тях, писалка с туш и червен молив, тя с часове правеше абстрактни рисунки на всичко, попаднало в полезрението й, на брега или по крайбрежните пейки. Вдъхновението я подтикваше да изпрати няколко на госпожа Лилибанкс, но не го стори, защото съвсем естествено беше тя да се похвали на Сидни. Той и без това сигурно се досеща, че тя се намира в Брайтън, но няма да му помага с доказателства!
Изминаха две седмици. Алисия се чувстваше доста по-спокойна и щастлива. Представяше си как родителите й се тревожат, не много, но остави Сидни да се оправя с тях. В края на краищата, те ще заключат, че ако й се е случило нещо лошо, непременно ще го научат от вестниците. Но ето че дойде и третата седмица, когато Алисия започна да изпитва раздразнение от плодовите сладоледи в неделя, сервирани неизменно във високите чаши на „Еклера“. Омръзна й специалитета на италианския ресторант и противната торта в чайната, та дори и четирите стени на стаята й в хотел „Синклер“, кремавите хартиени тапети с дребни лодчици, които в началото я привличаха, защото това бе нейната стая, само нейна. Една вечер се почерпи с два големи джина в кръчмата на улица „Стейн“. Преди да привърши втория, позвъни на Едуард в Лондон.
За нейна най-голяма изненада, Едуард се оказа вкъщи и тя счете този факт за добро знамение.
Всичко стана невероятно бързо, така бързо, че преди да изтекат първите три минути, тя знаеше, че Едуард ще дойде следващата събота с влака, който пристига в Брайтън в единайсет сутринта. Ще остане и в неделя. Гласът му издаваше задоволство, че я чува.
Чакаше го на гарата, но почти го изпусна сред навалицата на пристигащите. Той като че гушеше глава в раменете си, стори й се по-нисък отколкото го помнеше. Безоблачната открита усмивка обаче си беше неговата. Свали шапка, целуна я по бузата. Пийнаха в бюфета на гарата.
— Знам, че ме мислиш за мръднала — каза Алисия — но аз съм отново на почивка тук, този път за по-дълго и рисувам много. Донесла съм си и маслени бои.
— Мило момиче, мисля, че си възхитителна — каза Едуард. — Какво нередно има?
Тонът му и това, което чу й подсказа, че нито ще каже на някого за срещата им, нито ще пита за Сидни.
— Къде си отседнала?
— В „Синклер“. Не е шикозно, но е доста прилично.
— Ще имаш ли нещо против, ако и аз наема стая там — появи се неговата стеснителна момчешка усмивка. — Ще ни бъде много по-лесно да се срещаме, ако сме под един покрив.
— Разбира се, че нямам. Хотелът е достатъчно голям да приюти и двама ни.
Едуард носеше пътен комплект със себе си — риза, бански и пижама, така й каза, затова от гарата отидоха направо в хотела. Алисия му обясни, че се е регистрирала под чуждо име, защото не иска никой да знае къде е, нито Сидни, нито родителите й: тя е госпожа Едуард Понсъби.
— Надявам се да не се сърдиш за „Едуард“.
— Напротив, поласкан съм — каза Едуард.